Том Джоунс – музикален солариум

След вечния Пол Анка, още едно гласовито старче се приземи със страшна сила в София този месец и отвя като ураган зажаднялата за евъргрийни публика.

С половин век закъснение след апогея му, най-сетне и България намери място в турн

е на почти легендарния Том Джоунс. Delilah, Sex bomb, If I only knew, What`s New Pussycat и още 15-ина нови и стари парчета отекнаха в Арена Армеец… Попрекалилият със солариумите динозавър за пореден път доказа, че старите лъвове все още могат да реват с пълна сила, а шоуто е гарантирано при наличието на компания от перфектни музиканти и още по-перфектни беквокалистки.

Със сигурност, за по-младата публика концертът е имал ефекта на солариум – леко стерилен и премерен във всяко едно отношение, до последната минута. Две песни в повече щяха да се отразят пагубно на възприятието. Самият Джоунс, за разлика от архивните кадри, в които сме го виждали, беше далеч от усещането за вечния мачо, забърсващ потното си чело с подхвърлени от фенките сутиени…

Изненада сред изпълненията беше само интерпретацията на Delilah – доста по-ритмична и модерно звучаща. В останалата част от репертоара нямаше wоw ефекти.

По време на краткия си престой у нас 71-годишният изпълнител отказа всякакви медийни изяви. Единственото изключение беше срещата му с финалистите в шоуто X Factor. Александра, Ангел и Моисей, Богомил, Рафи, Стела и “Voice of Boys” дори се осмелиха до го приветстват, пеейки акапелно собствения му мега хит Kiss.

Очевидно, младите таланти добре са изпели култовите фрази „You don’t have to be rich to be my girl. You don’t have to be cool to rule my world…”, защото бяха възнаградени със соло аплауз от самата звезда. Големите затова са големи – за да могат да се възхищават на всички останали… /Даниел Димитров

Снимки:  Dahnyelle

Карибски пират(к)и

Някой беше казал, че на турски заря било хавай фишек. Без проблем, за заря може да се използва и карибски пиратки. Поредната скъпа, лъскава и пищна продукция, която ще лови дечурлигата, е на екран, и е точно такава – скъпа, лъскава и пищна като заря, но адски позната и досадна…

Със сигурност, това не е филм, който трябва да гледате, ако сте напрегнат, обладан от стреса на деня или не носите детето в себе си. Също така, не се препоръчва за дебютанти, които нямат отношение към останалите три „епизода”, към Джони Деп, към дивото и други маймуноподобни таланти. Защото „Карибски пирати: в непознати води” е един добър експеримент от гледна точка на сюжет, който става за сериал. И затова скоро може да има пета, шеста, седма и N-та част.

Отново, естествено, в центъра на света е Джак Спароу и колоритната му дружинка. Отново неочаквана среща – между Джак и Анджелика (Пенелопе Крус). Тя, жена от миналото му, го убеждава да тръгне с нея, с една единствена цел – Изворът на младостта. Следват съмнения, полулюбов, интриги, перипетии, срещи с врага и т.н. От всичко по много.

На всичко това е тропосана една зашеметяващо нелепа любовна мелодрама – между смелия мисионер и повече хубавец Филип (Сам Клафлин) и мистериозната русалка Сирена, чиято роля се изпълнява от безумно красивата и прясно наградена в Кан Астрид Берже-Фрисби. Неустоимостта й може би се дължи на френско-испанските й корени, по-малко на таланта и най-вече на излъчването – умение е актьор да съчетае красота и естественост. Сагата Филип-Сирена е като десерт на десерта и леко нагарча, но си струва през 10-15 минути да оплакваш окото, на фона на достатъчно кръв, трупове и мръсотия, та дори и сред божествена природа.

Истинска пиратка – като тези, дето ги гърмят по Нова година, е присъствието на бременната Петелопе Круз. Отчайващо реалистична и по своему колоритна, тя е може би най-сполучливият образ в този филм, като изключим вечния Деп, който очевидно е добър, но и очевидно се е „включил”  в проекта предимно по финансови причини. И далеч не гърми като пиратка, а по-скоро е близо до образа на добрия стар клоун, който обичаме защото е добър и стар. С две думи, в „Карибски пирати: в непознати води” няма нищо непознато, но затова пък има достатъчна доза цвят, настроение, слънце и море. Какво повече му трябва на човек . . .

Разбиване

Неделя вечер. 8 май. 8:00 ч. 8 градуса. Вали. Мокро. Студ. Поне осем причини да си останеш в къщи… Телефон. Звън. Приятелка. Покана. Театър. На бул. “България”. И „Гоце Делчев“. Интересно. Рожден ден. Навит съм. Идват. Взимат ме. С кола. Щото съм пич. Пристигаме. Първи сме. Първо уиски. Идват разни хора. С разни идеали. Сноват. Ядат. Пият. Чакат. Час. Час и половина. Начало. За мен – премиера. За други – пиенето продължава, но тихо. Защото започва монологът на Дон Жуан. Някой си Заро. Актьор. Добър. Надут. Нагъл. Снажен. Сърдит. Второ уиски. Някой говори. Актьорът спира. Иска тишина. В кафене? Нормално било. Имал 7-годишен опит в пазенето на тишина в кафе-театри по време на негови изпълнения. Рожденичката прави забележка на нарушителя. Театърът продължава. Трето уиски. Пак говор. Пак спирка. Пак забележка. Нарушителят – известна персона. В онези среди. Зрител крещи на Заро: „Ако още веднъж спреш, ще ти счупя главата…” Трето уиски. Екшън. Иска ми се. Заро продължава. Свършва. Доволен. Аплодиран. Четвърто уиски. Наздраве. За несчупената му глава. Заради не-счупената му глава. Пето уиски. Мъгла. Мъка. Кафе-театър…

Заро в действие

Сбогом, кино!

Блестящата игра на великата Татяна Лолова и на неповторимата Илка Зафирова не могат да спасят недоразумението, наречено “Сбогом Мамо”. А то, недоразумението, втрещява още от първите секунди с изписването на заглавието…  Липсата на една запетайчица и модерното за новия български език прекаляване с главни букви обаче са най-малкият проблем на този филм…

Той, филмът, е доказателство за това, че въпреки една сравнително добре използвана камера и две изключителни български актриси, поставени в престъпно бездарна актьорска среда, може да накарат публиката да се кикоти над сюжет, който според всякаква логика би трябвало да я просълзява… Уви, разочарованието преминава в гняв, а гневът – в срам от това, че отново нашенка от село е в основата на поредното бездарно кино отроче.

Относно Мишел Бонев, която се изявява като актриса, режисьор, продуцент и какво ли още не, може да се каже, че на живо тя е една свежа и много чаровна „млада” жена, а с дебюта си на голям екран прекрачва всякакви граници до там, че цялостното й присъствие в тази продукция е като пришито с бели конци, а образът и излъчването й граничат с това на небезизвестната чалга икона Лепа Брена. Бонев дори припява във филма на фона на песен на Лили Иванова, но с това става още по-нелепа. Капакът на всичко е невероятният й акцент, който всъщност е единствената разпознаваема особеност на Бургас – едно от местата, където се развива действието, редом със София, Рим и в старчески дом.

Отзивът за „Сбогом Мамо“ може да се изчерпа и само с една дума – наивен. Наивността обаче не оправдава изхарчените за тази продукция над 4 млн. евро, долара или лева . Каквато и да е валутата, все е за ядосване, и то във време, което най-после даде шанс за реализация на добри български заглавия.

Самата Бонев обясни, че в лентата има много автобиографизъм, което звучи като желание за застраховка „Живот и професионален провал“ . Историята започва през 60-те години на миналия век, когато Яна (М. Бонев) е изключена от българския национален отбор по волейбол. Междувременно е изгонена и от дома си. След години по-голямата й дъщеря (Марта Янева) прави неуспешен опит за самоубийство и заминава за Италия, където се превръща в звезда. Така успява да „откупи“ от собствената си майка по-малката си сестра Теодора (Надя Конакчиева), а по-късно двете решават да направят всичко възможно да спасят баба си (Татяна Лолова) от тежките условия в старческия дом и безхаберието на майка им… Въобще, идеален сценарий за класически италиански филм, но обезобразен до немай къде…

Отделно от това, “Сбогом Мамо” е поредният жалък ашлашки опит да покаже България като мега извратена от комунизма страна, супер бедна, грозна и много покварена… Това, скъпа Мишел Б. (Б като Берлускони), изморява драгия зрител, а заради зле приготвени и отворени със закъснение кино консерви – като твоята, той все по-рядко ще има мотивацията да дава пари за родно кино.

„Love.net“ – enjoy it!

Най-после го намерих – истински, без миризма на кисело зеле и чесън, без мазни мустаци и космат език, без дивашки бой в селска кръчма или във вмирисан „градски“ бар, без псувни, на които може да се изсмее всеки сръбски маратонеец, без мухъл, без плесен, без мизерия и отрицания. Намерих го – него, българското кино – най-сетне чисто и просто, но не като къпано ченге, а като книга, която отваряш с плаха надежда, а после не искаш да свършва, защото всичко в нея е ХУБАВО  - виждаш светлината около теб, четеш между редовете за любовта и не искаш повече да къташ заспалия си патриотизъм за по-добри дни…

Имам поне ДЕВЕТ причини да смятам, че „Love.net“ е революция в българското кино, но не защото е гениална филмова  творба, а защото авторите й са превъзмогнали всичките си комплекси и тези на съседите си по държава, и са измъкнали от словото, играта и времето всичкия живителен сок, който на момента успява да действа като наркотик.

Когато надскочиш сивото, ти надскачаш дъгата. В „Love.net“ този опит за сродяване с цветовете е почти успешен, докаран е до състояние, което трудно може да се определи, но може да се усети още след първите 30 минути. След като си разбрал, че играта на актьорите и думите на героите някакси уж са като копирани от улицата, а всъщност болят повече от необходимото… Уж нищо не се случва, а всъщност си омотан в конците на собствената си мрежа – реална и виртуална, истинска и въображаема, твоя и на другите… Този двуличен модел на съществуване е ознаменуван от един огромен, повсеместен и драматично-нетактичен хепиенд, което НЕ е поредният „кусур“ на „Love.net“ , а знак за силата на доброто кино.

Enjoy it!

3000 парченца любов

Или как музиката направи от душата ми сянка, приютила свенливо сърцето, а гърлото ми все още е пресъхнала локва, въпреки очите, продължаващи да ронят сладки сълзи… Не е нов грип и не е завърнала се стара любов, която безпомощно иска да унищожи сетивата ми. Новото кино е!!! И музиката, която съшива неговото съвършенство с платинени конци, създадени за платинено руси коси.

Не помня, но е било някъде около 95-а година, когато като истинска блудница започнах две дълги любови –  с нея, след като я видях случайно, и с Него, след като случайно гледах “Родени убийци”. Първата любов наскоро приключи с успех след почти 12 месеца агония, но втората остана. Остана, и то как – без нито едно сътресение!

“Ленард Коен – птица върху жица” е уникален филм, защото, освен музика, в която има много смисъл и много любов, и изпълнител, който умее да хипнотизира с гласа си, има и един уникален режисьр – Тони Палмър, успял сам и само с търпението и любоовта си да възстанови филмова лента от 3000 отделни парченца, и то с почти изтекъл срок на годност. Като сочна ягодка върху презряло парче диня остава и факта, че един от гълъбите на Дали, отново благодарение на Палмър, успява да кацне върху обложката  на DVD-то, и то безвъзмездно. Героизъм е да доведеш до край подобен проект.

Героизъм е и това, че седмото изкуство като чудото на чудесата живна и успя да сътвори още малки чудеса, обединени от и гарнирани с музика. “Концертът” е убийствено добър филм, с румънски режисьор и действие, което се развива основно в Москва и Париж. Филм, който обаче дълго ще работи за невлизането на държавата А в зоната Б, където е суперстандартът на живот, подходящ за век 21.

“Концертът” е приказка с край за безкрайността на чесъна и кървавицата в културата, която се опитва да бъде конвертируема единствено заради историята и високата си антикварна  стойност, и въпреки невъзможността да бъде лъскава, а само лустросана и декоративна. Каквато е Шер в “Бурлеска”, но поставена в подножието на свръх развита цивилизация, а не насред обора в безлюдното село Язовец. И Шер, и Кристина Агилера са възхитителни в този филм за мечтата, реализирана на висока цена, както се случва и в “127 часа” с героя на Джеймс Франко.

Главно заради музиката, но и заради перфектната актьорска игра и “Бурлеска”, и ”127 часа” няма да останат поредните сълзливи бози, издялкани в САЩ, а шедьоври на перфектно нацелената сълзливост -  първо в сърцето ми, което запява след като ги е преживяло, а после става леко като перце и се отнася в безкрайността…

И когато си решил, че това е всичко, и че не може да бъде по-хубаво, идва „Толкова много любов”. След този филм на Клод Льолуш, мисля, че скоро няма да искам да гледам френски филм. От съня до кошмара, през черното и бялото, през любовта и смъртта, и въпреки войната – физическа и всякаква, и тук най-силна като че ли е музиката. Музиката като най-съвършено и най-просто оръжие за унищожаване на сивотата…

Калното Енрике

МъТЕЛ заслужава един дълъг, здрав, твърд и безпощаден коментар за организацията на може би най-значимото в досегашната си история събитие.

„Генезис” – амнезис, киноменЕзис…

Когато и без това недовиждащите ми очи станат като палачинки след 3-минутна борба с големия екран, има  сигурен знак, че повредата идва не от яйцата и млякото, а от големия екран, брутално запълнен с поредната доза апокалиптични ефекти в стил 2012 и безкрайно приближаващия край на света. И отново – тотално омачкана творческа хрумка…

„Генезис” – поредният хит, този път сътворен от Кристофър Нолан („Мементо”, „Инсомния”), всъщност е поредната изпльокана и твърде претенциозна смес, забъркана с безумно висок бюджет, скъпоплатени актьори и почти никакво послание.

Невъзможно е да се захванеш с материя като съня с амбицията да я поднесеш достатъчно интересно и в дълбочина, и в същото време да искаш да бъдеш масов, касов и комерсиален. Следва едно омотаване в нива, чакри и line-ове, които водят до безкрайно дълга, еднообразна и уморяваща сетивата почти 3-часова агония – гоненица на добри и лоши, наши и ваши, и кво ли още не.

Всичко това е „невероятно добре” подплатено с физиономията и излъчването на Леонардо ди Каприо, който заслужено наричат Лео, точно като захаросаните ергени от сапунките. За разлика от Марион Котияр, Джоузеф Гордън-Левит и Елън Пейдж, които са супер добри попадения, Лео е толкова неподходящ за главната роля в „Генезис”, колкото Киану Рийвс е подходящ за „Матрицата”. „Генезис” е нещо като „Матрицата” и въобще нещо като всичко останало, което гледаме напоследък. А цялостното излъчване на този Лео, като по милост изключа гласа му, е идеално за „Робинята Изаура” или най-много за „Титаник”…

Така че, ако искате да ревете без сълзи, ако искате да стенете без глас, да разкъсвате дрехите си без следа и да чувствате глад, когато сте сити, „Генезис” е вашият филм. Без следа (амнезис) и с малко кръв (киноменЕзис).

Майкъъъъъъъъъл!…

Никога няма да забравя пищящите до припадък девойки от един концерт на Майкъл Джексън, предаден не на живо по телевизията-майка преди повече от 20 години. След това, този неистов крясък – „Майкъъъъъъъъъл!…”, се превърна в нещо като лаф и почти паразитна фраза в компанията, с която движех… Използвахме го при всеки удобен случай – когато нещо ни харесва, когато от нещо ни е писнало, когато нещо е твърде натрапчиво, когато ни боли, когато ни сърби, дори когато ни писне от сърби и македонци, и произтичащия от тях свръхнационализъм…

Този по детски обагрен спомен е единственото, с което се изчерпва личното ми отношение към Краля на попа – слушал съм го, когато са го пускали, гледал съм го, когато са го показвали, но никога не съм си купувал негов диск, тениска с неговия образ, нито пък съм носил бели хавлиени чорапи в комбинация с черни мокасини.

Когато започна агонията с очернянето на вече почти избелилия се Майкъл, се убедих, че няма смисъл да се бориш и да бъдеш бял човек там, където черното преобладава. И времето го доказа.

Близо 10 години продължи черната серия от антимайкъловски атаки, в която името Му стана синоним на педофолщина, музиката му изчезна от пренаситения до преди това ефир, а умерените му последователи се отдръпнаха. У нас, най-вече у нас, където течение се пише с главна буква, останаха малцина луди фенове, които тихо и кротко си опиваха от музиката на Джексън, чакайки добри времена…………………..докато смъртта ги раздели и оневини. И тя дойде.

Дали от свръхдоза успокоителни, дали от свръхжелание за успокоеност, Майкъл Джексън изчезна от списъка на живите идоли преди година. И това се оказа поредният злочест тест за свръхлицемерните ни души, които в ритъма на собствените неравно пулсиращи сърца, сега се късат от умиление и реабилитират лунния пътешественик, пълнейки радиостанциите и телевизорите си с песните му, и социалните мрежи – с профилите си… И така, с общи усилия, поруганият символ отново заблестя, макар и от отвъдното…