Архив за категорията 'радостта от живота'

За света, от който не можем да избягаме

27.03.2014

Изображение

Проф. Маргарита Младенова е режисьор на шестата за последните 49 години постановка на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Бертолд Брехт, на сцената на Младежкия театър.

Историята за земята Тавастландия с нейната прекрасна природа и хора, които не са господари сами на себе си, ни е подозрително близка, коментира Младенова. В един все по-изсъхнал и механизиран емоционален свят искаме да предизвикаме и разцъфтим духовния си ген, добавя тя.

Пиесата е построена върху контраста на черното и бялото в образа на Пунтила (в ролята – Герасим Георгиев-Геро). Когато е пиян, белият Пунтила „ходи по коняк“, както Христос по водата и обръщайки чашките е мил и добър. Когато е трезвен, става деспот (черният Пунтила). Хитрият му слуга Мати (Бойко Кръстанов) с ловкост измъква от неудобни и трудни ситуации господаря си, но и флиртува със своенравната му дъщеря – Ева (Гергана Христова).

В спектакъла-мюзикъл срещаме още редица образи от днешно време – дипломат с неясна сексуална ориентация (Вежен Велчовски), съдия (Светослав Добрев), който е приятел по чашка на Пунтила. Александър Хаджиангелов е в образите на келнер и ветеринарен лекар, както и на … жената на пастора. В Асоциацията на годениците на Пунтила са Ема Контрабандата (Мариана Миланова), аптекарката (Лилия Гелева), краварката (Ярослава Павлова) и телефонистката (Зорница Маринкова). Елена Бърдарска и Веселина Конакчийска основно се изявяват като певици.

Преводът е на Константин Илиев, сценографията – на Даниела Олег Ляхова, а костюмите – на Антония Соколова. Музиката е на Асен Аврамов.

Изображение

С проф. Младенова говорим за нейния нов поглед към пиесата, актуалността на Брехт, с какво той умее да разсмива публиката, какво приема и какво не ангажираният театър и ангажираният човек, както и за съревнованието между класическите и съвременните драматургични текстове на българската театрална сцена.

- През годините „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” има пет реализации у нас  – на режисьорите Кръстьо Дойнов (1965), Боян Дановски и Борис Спиров (1970), Боян Дановски (1972) и Леон Даниел (1983 и 1986)? Какви са Вашите подправки за един по-различен вкус на това представление?

Гледала съм единственото постановката на Леон Даниел преди много години и тогава много я харесах. Начинът, по който режисьорът изгражда своя замисъл, заедно със сценографа, композитора и трупата, стои в самите театрални кодове на представлението.

Ние живеем в света на Пунтила и още по-конкретно – ние сме в неговото заведение, засечено от различни гледни точки. Където и да се намираш, както и да се опитваш да избягваш, ти все си в света на Пунтила, ти не можеш да избягаш от него.

- Тоест, днес отново е време за Брехт?

Днес наистина е време за Брехт, доколкото от самия Брехт насетне театърът много по вабанк, много по-нелицеприятно и много по-директно започва да занимава своята аудитория с големия въпрос – променяем ли е човека и променяем ли е света.

Преди Брехт т.нар. театър на четвъртата стена се занимава предимно с психология, нещата текат по-спокойно и бавно, изследват се интимните взаимоотношения на човек с човек, а  екзистенциалните му проблеми се гледат по един по-внимателен начин. И драматургията, и театърът на Брехт слагат край на това разбиране за театър, събуждат зрителя, събуждат театъра и доста по-предизвикателно започват да се поставят човешките проблеми.

Това е особено валидно за днешното време. Ние живеем в едно чудовищно ускорение. Страшно сме объркани между доброто и лошото, позитивното и негативното. Страшно сме объркани около това какво сме ние самите.

Изображение

- Спектакълът за господин Пунтила е като букет от сатира, политическо кабаре, пародия, гротеска? Какво още?

За мен той е една наивистична поетическа гротеска, а това обхваща всичко, за което говорите. Тук много радикално са поставени образите, типовете, сюжетите, техните взаимоотношения. С други думи, тук няма втори план. Всичко е сложено като под лупа.

Изображение

- Текстът на пиесата е политически и социално ангажиран. Сърдита ли сте на политиците за нещо или това е още един повод със средствата на изкуството да се покажат негативи в обществото? Или просто това е една добра пиеса, която винаги ще бъде актуална?

Ангажираният театър и ангажираният човек винаги знае какво не приема, както би трябвало да  знае след какво върви, зад какво е и срещу какво е. Когато става дума за Брехт, като че ли акцентът пада върху това какъв не би трябвало да бъде човека.

Пунтила е като едно голямо дете, има съхранена природа и интуиция за предназначението какви трябва да бъдем – че би трябвало да сме добри, да си помагаме. Много са прости нещата в „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ – прости като желание и трудни като постигане. 

6

- Направихте ли компромис с подбора на актьорите?

Никакъв. Аз ги избирах и държа на всеки един от тях.

- Този сезон Герасим Георгиев-Геро играе бай Ганьо, Швейк и сега – Пунтила? Можем ли да търсим някакви допирни точки между тези образи като характери и като послания?

Много са далечни препратките. При Пунтила става въпрос за един бял или черен клоун, който слага под въпрос възможността и невъзможността да владееш живота си и да владееш света. Черният Пунтила е собственик на целия този свят, а белият Пунтила е онова негово продължение, което като че ли не е свързано с парите, с цивилизационните механизми, с принудите, с негативизма. За Геро като актьор това е едно ново измерение.

Изображение

- Имате ли наблюдения как и на какво се смее публиката при Брехт?

Има пиеси, при които публиката чрез смеха си одобрява посланията. Когато става дума за Брехт, публиката чрез смеха сякаш се дистанцира. Смятам, че публиката реагира на верните места. Друг е въпросът, че когато произведението си поеме дъх, улегне и стигне до хоризонтите на своята артистичност, ще излязат още много умно–смешни неща.

- В българския театър все още няма много съвременните пиеси от съвременни български или чужди автори? Докога ще се обръщаме назад към текстове писани преди най-рано половин век, за да предадем послание, което искаме да грабне хората, живеещи днес?

Не гледам така на нещата. Количествено винаги преобладават т.нар. съвременни текстове. Много по-трудно се прави класика, защото тя трябва да се прочете днес и да се покаже нейната дълбочина.

За мен античните текстове също са съвременни, когато се четат през тревожните духове на нашето време и проблемите на човека в третото хилядолетие. Затова, когато боравим с класиката, не трябва да гледаме назад, а напротив – през класиката да гледаме в днешния ден и напред.

- И затова трябва да се обръщаме назад?…

Уви, много често т.нар. съвременни текстове са плоски, на тях не им достига вътрешна дълбочина, качество, но театърът трябва да си отглежда драматургия и днес, и това се прави.

Ако театърът се занимава само с това, което знаем, че съществува, не би имало разлика между театър и публицистика.

Театърът не е за това, което знаем. На всичко, което знаем, той гледа така, че да ни озадачи или отчужди от инерцията и от навика. Защото от там идват всички беди на човека. Освен това, театърът трябва да предизвиква и изненадва първо правещите го и след това – зрителя. В този смисъл, класика и съвремие не се противопоставят.

Изображение

„Нимфоманката“ на Ларс фон Триер – много шум в грешната посока

13.03.2014

Изображение

Забравете всичко, което сте прочели или чули за „Нимфоманката“ на Ларс фон Триер и се насладете на един естетски поднесен филм, в който 50-годишната Джо разказва историята на живота си – еротично пътешествие, започнало от … раждането й.

Самият режисьор преди време обяви, че в лентата има „много секс и много философия“. Разбира се, че думите му не са хвърлени просто ей така – за да предизвикват псевдоморалистични коментари или да дразнят порно маниаците.

„Нимфоманката“ ( Nymphomaniac), показан премиерно у нас на „София филм фест“, освен от секс и житейска философия, прелива и от информация, полезна за общообразователната култура на аудиторията. Препускайки от тяло на тяло, научаваме интересни факти от биологията, физиката, химията, математиката, литературата, музиката. Съвсем интелигентно тази материя е преплетена във и със сцените, изобилстващи с плът, кръв и сперма.

Наричат Триер с шаблони като „велик новатор в киното“, „един от най-големите кинорежисьори в света“ и тем подобни. Той пък се обявява за „нацист“ и „персона нон грата“. Това като че ли е най-лесното обяснение за гениалността на режисьора, провокирана като отговор на един шаблонизиран и скучен свят. Ето защо, който е тръгнал с огромната кошница за банани и сливи, този път ще набере само кактуси, но с приказно красиви цветове. От екрана ни чака истинско зрелище за очите, но и гимнастика за мозъка, забъркани в купон от цялата гама с чувства, които може да изпитва човек.

В „Нимфоманката“, както и в предишните два филма на Триер – „Антихрист“ и „Меланхолия“, главната роля изпълнява Шарлот Генсбург, обявена за най-добра актриса в Кан. Партнира й друг любимец на датчанина – Стелан Скарсгард („Порейки вълните“, „Танцьорка в мрака”, „Догвил“), и още куп холивудски величия – Крисчън Слейтър, Уилем Дефо, Шая Лебьоф, Джейми Бел, Кони Нилсен, Ума Търман и мн. др. Стейси Мартин е в ролята на младата Джо.

Изображение

Убиецът Асен Блатечки

08.03.2014

Изображение

Само истинските майстори на разказа пресъздават човешките истории по човешки начин. В киното това е особено трудно, защото зависи от професионализма и емоционалното отдаване на немалка група от хора.

За щастие, българското кино прави сигурни, макар и плахи опити да се измъкне от провинциалния поглед на творците, които се занимават със създаването му. Положителен принос в това отношение има новият проект на Стефан Командарев – „Съдилището“, който обаче е и повод за размишления в посока универсалността на седмото изкуство и универсалността на произведеното в България по принцип.

На първо място, филмът блести с перфектно подбрания актьорски състав, както и с изключително качествената работа на оператора Красимир Андонов.

Адмирации заслужават всички играещи, но най-вече – Ованес Торосян и Асен Блатечки, който прави убийствено добра роля в образа на Митьо. Въпросният човечец е затворен сюжетно между две убийства – едно от миналото му, което му тежи като грях, и друго, което извършва в последствие, след немалко емоционални състояния, през които минава и преживява заедно със сина си Васко. Двамата живеят в беден район до границата между България, Турция и Гърция. Митьо е загубил всичко, което има значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, той трябва да намери опрощение и да плати за грях, извършен в младостта му.

Блатечки е въздействащ и запомнящ се. Незабравими са сцените, в които превозва бегълци през Марица, разказва на сина за убийството от преди 30 години. Не по-малко убедителен е и когато се бие на ръба на висока скала…

Историята е силна, преплетена е с трафик на хора, измами, малцинствени проблеми. Освен това е исторически и политически натоварена, което дори чисто визуално във филма е подсилено до краен предел и в един момент леко натежава. Ефектът е още по-силен на фона на изключително красивите природни картини от България, редувани с градско-селската мизерия, останала от соца, изгнилите междуличностни отношения и утаената до основи държавна структура, движена от измачкани персони.

Васко, героят на Торосян е нещо като лебед, макар и черен, кацнал в блатото без шансове да се измъкне от там – заради миналото (спомените за майка му и мъглата в живота на баща му) и настоящето (чаровна и по детски истинска нова любов). Ованес Торосян стана име още като Георги в „Източни пиеси“, а „Тилт“ и „Аве“ само потвърдиха, че успехът за този талантлив актьор тепърва предстои.

В останалите роли в „Съдилището“ са Мики Манойлович, Ина Николова, Параскева Джукелова, Васил Василев–Зуека, Мето Йовановски и Христо Мутафчиев.

Любопитно е, че преди да стигне до финалната версия на сценария, Стефан Командарев прави 11 варианта. Консултанти са Милена Йелинек, която има зад гърба си 25-годишна кариера във факултета за сценаристи на университета Колумбия в Ню Йорк. Другият консултант е Том Абрамс (с „Оскар” за сценарий на късометражен филм). В сценарния екип, освен Командарев, са Марин Дамянов и Емил Спахийски. Филмът е копродукция с Германия, Хърватска и Македония.

Помпей – невъзможният „Сървайвър“

08.03.2014

Изображение

Изригването на вулкана Везувий на 2 август 79 г. е толкова силно, че върхът на планината намалява с цели 700 метра и прави нова брегова линия. Лавата е като стълб с височина 30 километра, който всяка секунда изхвърля в атмосферата по тон и половина пепел и горещ газ.

И още нещо, което е трудно да се проумее. Подобен апокалипсис е сравним с ядрен взрив, но енергията, освободена от експлозията, е 100 000 пъти по-голяма от тази при бомбардировката над Хирошима.

Ето защо не е чудно, че буквално за минути двата града Помпей и Херкулан са погребани. Хората са умирали мигновено, а случайно оцелелите са се задушавали до смърт.

Целият този ад и животът няколко дни по-рано са пресъздадени почти в детайли във филмовия 3D проект „Помпей“ (Pompeii). За разлика от подобни продукции, тази продължава само час и половина, което е едно от големите й достойнства.

Темата за Везувий е ученическа тръпка на режисьора Пол Андерсън. Oт малък той се интересува от римската цивилизация и по-специално – Помпей. „Идеята, че цял град и хората, които са живели в него, са застинали във времето, все още ме очарова“, споделя той.

По онова време Помпей е меката на богаташите. Животът кипи с пълна сила, правят се мащабни планове за нови строителни обекти, кипи търговия и не на последно място – градът е сред най-големите курорти на времето си, което предполага бурен нощен живот и неспирни купони.

Андерсън и неговият дългогодишен професионален партньор Джеръми Болт, известни с поредицата „Заразно зло“ (Resident Evil), смятат, че 3D технологиите работят най-добре за филмите за бедствия, и прекарват повече от шест години в проучване на застиналия под лавата град. Двамата скицират на място улици и сгради, снимат над Везувий и над активни вулкани, за да може филмът да бъде максимално достоверен…

Младият роб Майло (Кит Харингтън) иска да откупи свободата си и да се ожени за дъщерята на господаря си (Емили Браунинг). Но той все още не знае, че тя е принудена да се омъжи за корумпиран римски сенатор (Кийфър Съдърланд), и вместо да получи свободата си, Майло ще бъде продаден на друг богат земевладелец в Неапол.

SPOILER ALERT!

Когато Везувий изригва, Майло си проправя път през арената, за да стигне до хората, които обича, докато величественият град се затрива пред очите му. Точно в тези финални моменти екшънът прилича на един невъзможен „Сървайвър“, в който накрая оцеляват само двама – Майло и любимата му. Но не съвсем, защото в последните секунди са погълнати от вулкана, докато двамата са едно цяло, без страх от бедствието, заради силата на любовта…

В лентата блестят още имената на актьорите Джаред Харис и Кари-Ан Мос, Саша Роиз, Джесика Лукас, Адеуали Акинуйе-Агбайе.

Търси се дядото с пуканките от Орлов мост

01.03.2014

pic

Има хора, които без да се велики, стават и остават символи на своето време. Ето такъв човек е дядото, който от 100 години – в пек и мраз, продава най-вкусните пуканки в София – без кокосово масло, подобрители, ароматизатори и прочие консерванти.

От известно време обаче будчицата му, разположена на по-малко от 1 кв. м, е изтърбушена и грозна, сякаш там никога не е кипял истинския живот на пуканките, които се продават в бели, небрандирани хартиени пликове.

Никой от околните сергии не знае къде е дядото. Никой не се е запитал къде е, нито дали е жив и здрав, и има ли нужда от нещо… Жалко е, защото освен орлите, на Орлов мост не остана нищо друго, което да ни напомня с умиление за хубавото в миналото.

Не че миризмата на пуканки успяваше да надвие всички други миризми – на газове от хора, пътища и автомобили, на непукнала пролет и натрапчива бургер воня… Но със сигурност този квадратен метър, пълен с пуканки, успяваше да запълни още десет околни квадратни метра с приятния си аромат.

Според запознати с делата в общината липсата на дядото с пуканките е част от акция за разчистване на спирките от лавки, но не онези, дето сега ги пишат на латиница. Както се вижда, от пет временни обекта махат един и след това слагат три нови…

Е, нашият дядо май се е оказал поредната невинна жертва в тази държава, плод на случайни действия и решение, взето без мисъл и емоция. Уви…

Истината е, че до днес в София беше останал един единствен дядо с главно Д, който продаваше пуканки с главно П. Търси се …

Eксцентрична комедия за живота на един неуспял емигрант

21.02.2014

1

Какво може да ви сполети, ако обявите на обкръжението си, че заминавате и никога повече няма да се върнете. Един абсурден и много забавен отговор на този въпрос предлага премиерната постановка „Заминавам“ в Малък градски театър „Зад канала“.

Спектакълът започва с демонстративното размахване на билет и думи на главния герой Грамов: „Край, взимам си шапката и заминавам. Тук всички ние сме излишни. Всички ние, които искаме да живеем и работим нормално“. Убедени, че никога повече няма да го видят, всеки от близките му проявява своя характер до болезнена откровеност.

Пиесата е вдъхновена и написана по повод реалното заминаване на автора Алексей Слаповски от неговия роден град Саратов за Москва.

2

„Това не е екзистенциална драма, нито натуралистична пиеса“, казва режисьорът Петър Денчев. Самият автор я определя като ексцентрична комедия, а ние сме се опитали да смесим няколко различни жанра – реализъм, гротеска и абсурд, което е изключително трудно, добавя Денчев.

По думите му текстът, писан преди 12 години в Русия, носи проблемите и на посттоталитарното общество в България – всички фиксации и изкривявания на личността, проблеми на междуличностното общуване, изкривяването на реалността през личните отношения, невъзможността да се консумира свободата.

„Заминавам“ е опит за разчупване на статуквото, за излизане от рамките на взаимоотношенията, които явно са непреодолими в живота на един човек, продължава разсъжденията си режисьорът.
За него най-важното е, че спектакълът се докосва до един основен за всяко посттоталитарно общество въпрос – на кого принадлежим и до колко разполагаме със себе си.

Това, със сигурност, не важи за Грамов (Петър Калчев), който не може да проумее и да преживее странните реакции на приятелите си Гримов (Никола Мутафов), Гръмов (Владимир Димитров) и Громов (Иван Петрушинов), както и на жените в своя живот – любовницата (Ирини Жамбонас), бившата съпруга (Василена Атанасова), майка му (Илка Зафирова) и колежката (Весела Бабинова).

Гримов, както винаги, е загрижен повече за себе си и, както винаги, иска услуга. Журналистът Гръмов се бори за истината, а Громов е доносник, готов на всичко за политическа кариера. Любовницата приема новината хладнокръвно и дори му събира багажа, а бившата е готова да го приеме отново. Майка му чертае мрачно бъдеще за сина си без нейната опека, а колежката от осем години мечтае за романтична случайна среща, на която да му признае чувствата си, макар че е … омъжена.

В крайна сметка, съдбата на Грамов решава лудия сержант (Владимир Зомбори), който играе шах със себе си и „самоубива“ най-непокорните арестанти. Не е сигурно дали това ще се случи с Грамов, защото спектакълът има два финала.

3

„Тази пиеса на първо четене изглежда елементарна, с проста сюжетна схема“, смята Петър Денчев. Докато репетирахме, ние открихме, че авторът употребява схемата на класическата комедия на нравите и характерите, където един персонаж е воден от своята страст и копнеж по нещо, а сблъсъците му с всички останали не предизвикват никаква екзистенциална драма, добавя той. Най-накрая главният герой бива наказан за тази си страст, обобщава режисьорът.

Така според него в един момент се оказало, че „Заминавам“ е доста умна пиеса и ако съществува категория на хумора и смеха, тук няма просташко, което да излезе извън добрия вкус.

Пиесите на Алексей Слаповски се играят в над 50 страни. В София се поставя за първи път на професионална сцена, въпреки че в страната авторът е игран многократно, но с други негови произведения. Според критиката две от тях –
„Заминавам“ и „Пиеса номер 27“, са най-издържани във формата на абсурда и парадоксалния театър.

4

Седмият бис на Доминго в „Арена Армеец“ – „Моя страна, моя България“!

15.02.2014

Placido Domingo

Пласидо Доминго обеща на чист български език, че отново ще се върне у нас. На концерта си в „Арена Армеец“ вчера големият испански тенор и придружаващите го млади сопрано таланти Микаела Оесте и Вирджиния Тола направиха седем изпълнения извън предварително обявената програма.

10-хилядната публика буквално изпадна в екстаз още с първия бис – Besame Mucho, но кулминацията на емоциите дойде, когато Доминго запя в оригинал „Моя страна, моя България“. Залата изригна, след като гостуващият за първи път у нас тенор изрече речетатива от песента – „Моя страна, моя България, моя прекрасна страна, ще се върна“…

Носителят на 11 награди „Грами“ представи арии, части от оперети, мюзикъли и популярни песни от 19-и и 20-и век на италиански, немски, английски и испански език. Софийската филхармония за пореден път демонстрира високата си класа, този път под диригентството на 37-годишния испанец Жорди Бернасер.

В първата част на спектакъла звучаха предимно творби от Верди – „Набуко“, „Бал с маски“, „Риголето“, „Трубадур“, „Сицилианска вечерня“, както и арии от „Андре Шение“ на Умберто Джордано и от „Джани Скики“ на Пучини.

Във втората, по-лека част на концерта, аудиторията се наслади на песни като прочутата Over The Rainbow от „Магьосникът от Оз“ на Харолд Арлен, Dein ist mein ganzes Herz от „Страната на усмивките“ на Франц Лехар, увертюра от „Цигански барон“ на Йохан Щраус, Some Enchanted Evening от мюзикъла „Южен Пасифик“ на Ричард Роджърс, I Could Have Danced All Night от „Моята прекрасна лейди“ на Фредерик Лоу и Amor, vida de mi vida от Федерико Морено Тороба.

На дует от „Веселата вдовица“ Доминго и Микаела Оесте дори потанцуваха под нестихващите овации на публиката.

В България 73-годишният тенор пристигна още на 11 февруари заедно със съпругата си Марта Орнелас. Двамата посетиха Националната опера и балет, където минаха част от репетициите.

Доминго е роден в Мадрид, в семейство на артисти. През 1950 г. заедно със семейството си се преселва в Мексико, където учи вокална техника, пиано и дирижиране. Записал и издал е над 100 албума с класика и няколко с популярни испански любовни песни. Най-голяма е известността му като един от „Тримата тенори“, заедно с Хосе Карерас и Лучано Павароти.

Един бис за Лили в Операта

14.02.2014

snimka

Лили Иванова за пореден път доказа, че е единствената у нас, която може да инжектира своите почитатели с любовта от музиката на всяка изпята от нея нота. Защото хармонията между глас и чувство е божествена, а това принадлежи на малцина.

Поп иконата изпя 20 от най-хубавите си песни на концерта в Националната опера, който ще бъде запомнен като една от най-силните изяви в нейната досегашна кариера.

Пълната зала стана на крака на „Camino“, „Ти сън ли си“ и „Щурче“. Към края на събитието, наречено „Любов в операта“, Лили нарече публиката си „невероятна“, въпреки че аплодисментите не бяха щедри през цялото време.

След въпроса какво да изпее отново, долетяха имена на хитове, които отдавна не са в репертоара на Лили – като „Ветрове“ и „Детелини“. Ако някой автор ме засегне, го игнорирам барабар с песните му, коментира певицата. Особено, когато не съм виновна, а аз никога не съм виновна, добави тя през смях.

Единственият бис за вечерта беше предшестван от чаровен коментар от страна на Лили: „Вие искате „Искам те“, но и аз ви искам“. Просто, изключително сърдечно и истинско общуване на ниво, на което са способни само най-големите артисти.

Този път звездата не беше много словоохотлива и сякаш липсваха свежите й коментари и реплики, които по принцип разсейват аудиторията между прочувствените изпълнения на сериозни песни, които в Операта бяха в изобилие – „Невероятно“, „Ако спра да обичам“, „Покруса“, „Реквием“, „Ела“, „Една любов“, „Шепот“, „Ти не си за мен“, „Сам“, „Този свят е жена“ …

Едва в края на шоуто ритъмът на рок баладите беше сменен със свежо латино, етно и поп с парчета като „Искай докрай“, „Без правила“, „Рокля на цветя“, „Няма кой“ и „Щурче“-то, взривило настроението.

И този концерт на Лили Иванова беше озвучен перфектно, а зад нея отново, както в „Арена Армеец“, имаше щрайх оркестър, макар и камерен, от 4 музиканти, с концерт-майстор Пламена Жекова. Огнян Енев, Ангел Дюлгеров, Орлин Цветанов, Росен Ватев и Веселин Веселинов-Еко бяха в бенда на звездата.

И още нещо, любопитно за най-запалените фенове – за първи път от години насам концертът не започна със „Стрелките се въртят“, а с една от по-новите песни – „Икар“, за която е написано специално инструментално интро.

Средствата, събрани от билетите (на цени между 50 и 200 лв.), ще бъдат използвани за създаването на инсталация, представляваща роял с размери 6 на 6 на 8 метра в морския курорт Лозенец. Идеята е на починалия наскоро художник Кольо Карамфилов.

OK, JK!

29.06.2013

blog

Едва ли има група, която да съм чакал повече. И чакането никак не е било напразно, въпреки че през 2011-а Човекът-шапка не се качи на сцената, разположена на селска поляна до Разлог (!?!?) и въпреки че на 28 юни не изпълни песента, която ме направи тотален фен на Jamiroqai – Too Young To Die (1993).

Е, въпреки това :),  Jay Kay e повече от ОК! Два часа здрав ритъм, здрав денс и любов във всичките й измерения. Енергията на този човек е толкова заразителна, че още на 5-ата минута от шоуто забравяш за всички дивотии преди това – 3-часовото подгряване по български, рекета на организатора с физиологичната жажда на Фена и полупразната зала…

А за един фен няма по-голяма радост и вдъхновение от това концерта на любимата му банда да започне с подканващото Let`s spend the night together (Alright, 1996), а след това да получи извинение за това, че първият опит за среща е бил провален.

И, надявам се, всички туземци, разбрахме колко важен може да бъде глезенът за един артист. На моменти JK изпълняваше движения, граничещи с паркур. Но това е само част от уникалността на артист с уникално отношение към публиката, която напълно заслужи своето уникално JK преживяване.

Снимка: Dahnyelle


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.