Archive for the ‘радостта от живота’ Category

Мария Гроздева става лице на донорството

09.09.2014

1

Големите личности са такива не заради думите, а заради делата, които вършат. Всички знаем за нейните пет олимпийски медала, но не всички знаем, че тя е сред личностите, които най-често подкрепят благотворителни каузи.

Мария Гроздева дава името и лицето си на фондация „Майки за донорството“, за да може една благородна и безкористна идея да се развие и разцъфти така, че от плодовете й да берат хиляди нуждаещи се.

В интервю за Новините.БГ тя говори още за новото си хоби, тайната на семейната хармония, децата, възпитанието, политиката, скандала в стрелбата и … лукчетата.

Даниел Димитров: Участвала сте в редица благородни кампании – „Не сте сами“, инициативи, свързани с превенцията от хепатит, диабет, благотворителните издания на „Стани богат“. Какво носи това на известна личност като Вас с безупречна репутация?

Мария Гроздева: Участвала съм, защото всички кампании са били много човешки и много благородни. Ако съм пример за нещо в обществото и бих могла да помогна,

никога не отказвам помощ

Даниел Димитров: Защо се съгласихте да станете лице на кампания за донорството на генетичен материал?

Мария Гроздева: Съгласих се, защото се запознах много добре с проблемите и защото имам приятелки, които постъпват по този начин – с надежда и с очакване, че ще се случи хубавото и чудото.

Освен това, аз съм майка на три деца и вярвам, че няма нищо по-ценно и истинско в живота от това да си родител. Вярвам, че можем да променим нещата и скоро донорството в България да не е само думи, а действие. Всяко нещо изисква усилие и много труд.

Приех кампанията присърце и се надявам да има добри хора, които също ще помогнат.

Даниел Димитров: Вашата приятелка даде генетичен материал или стана реципиент?

Мария Гроздева: Моята приятелка даде генетичен материал.

Даниел Димитров: Бихте ли застанала зад подписка или обществено обсъждане в подкрепа на донорството на генетичен материал?

Мария Гроздева: Защо не? Това е благородна кауза. Не виждам нищо лошо в това.

Даниел Димитров: Наред с благотворителните кампании, Ви видяхме и в телевизионно риалити, което обаче също бе с благотворителна цел? Бихте ли участвала отново в риалити?

На снимката горе: По стъпките на мама

Мария Гроздева: Много са ми интересни танцувалните формати, но мисля, че съм пълно дърво. (Смее се с глас). Затова не знам дали бих приела, това е за по-гъвкави и по-млади хора.

А относно „ВИП брадър“… (Замисля се). Едва ли. Вече веднъж съм била. Много ми хареса. Не съм останала с лоши впечатления, а напротив – с много топли чувства. Всички сме приятели, виждаме се, когато сме свободни. Така че за нищо не съжалявам, но едва ли ще имам два свободни месеца да се откъсна.

Форматът, в който участвах, беше изцяло благотворителен, и това много ме поблазни. Не се борихме за крайна награда и не си избождахме очите, а бяхме обединени от готини каузи.

Покрай тези каузи се появи и Невен – дете от дом за сираци, когото почти осиновихме. Тогава беше на 18, живя доста около нас, много му помагахме. От три години е в Англия и работи в сферата на селското стопанство.

Даниел Димитров: Вашето име и личност вкараха в шоуто човек,  който май никога не би влязъл в къщата – Лили Иванова. Тя влезе сред съквартирантите и пя във Ваша подкрепа…

Мария Гроздева: Това беше уникално изживяване. Шапка й свалям на тази жена. Поклон пред това, което прави.

Тя е пример за много жени в България

затова може само да й се възхищаваме. Тогава тя се оказа и много полезна, защото благодарение на нея събрахме повече пари за каузата.

Даниел Димитров: Отскоро имате нова страст – колоезденето. Това ли е спортът, който най-много помага на стрелбата – основния Ви спорт, изискващ перфектна концентрация и умения в ръцете?

Мария Гроздева: Йогата е добро решение, но за нея не ми остава време. Аз си правя кросчета из разни пътеки на Витоша и редовно покорявам Черни връх.

А относно колоезденето – много съм щастлива, че го открих. От години имам приятели колоездачи, но никога не сме пробвали да караме на шосе. Запалихме се на морето и оттогава сме фенове. Това наистина е спортът, който, както бягането, ми дава добра подготовка за стрелбата и е полезен.

Даниел Димитров: Поуспокоиха ли се нещата в стрелбата след закриването на старата федерация и създаването на новата?

Мария Гроздева: Цялата история се случи, след като отнеха лиценза на предишната федерация по стрелба заради задължения. Почти една година бяхме без лиценз, изпуснахме важни състезания. С това изгубихме и шанса да натрупаме точки за финансиране. След като няма добро представяне, и финансирането е на нула. След дълго чакане и безизходица, а и не се знаеше какво става със стрелбата, и дали въобще ще го има този спорт, се принудихме да направим нова федерация, с която започнахме от нулата. Приехме всички клубове, които бяха в старата федерация. Получихме финансиране от министерството и така започнахме.

Очевидно е, че нещата в стрелбата потръгнаха

Тази година имаме три медала от световни купи – на Антоанета Бонева.

За съжаление, не спират спънките от човека, който воюва срещу нас.

Камен Шишманов винаги е казвал, че много милее за този спорт. Месец преди световното поискахме от него да ни преотстъпи електронните мишени, защото той ги държи. Без електронни мишени ние не можем да се подготвим, резултатите не са реални. Той ни поиска 10 000 лева наем. Това е много странно, защото в националния тим за световното има и спортисти от неговия отбор – „Тракия“ (Пловдив).

Даниел Димитров: А чисто спортно как се чувствате?

Мария Гроздева:

В момента съм в добра форма

и се надявам да вляза във финал. Защото първите петима взимат квоти за олимпиадата, но дори това да не стане,  догодина има други световни първенства. Така че има много шансове, а имаме и добри стрелци.

Даниел Димитров: Точно преди 10 години станахте олимпийски шампион за първи път. Това чувство – от победата, изпитвала ли сте го извън спорта?

Мария Гроздева: Не, освен при раждането на децата ми.

Даниел Димитров: Като малка сте черпела конкурентите в игрите с лукчета, а обяснението било „Черпя ви, защото сега ще стана първа!“. Пробвала ли сте да черпите с лукчета на голямо състезание, или това е забранено?

Мария Гроздева: На голямо – не, но сега мога да пробвам. Малко да ги потисна. (Смее се.)

Даниел Димитров: Вашето семейство е пример за хармония и стабилност. Как се съхранява хармонията в тези идиотски и пълни с простотия и кич времена?

Мария Гроздева: Ние сме малко откъснати от целия този свят. Имаме си нашата работа, която си я вършим, и децата ни, които също се занимават със спорт.

Настроила съм се така, че да не забелязвам простотията

Хората около мен и верните ми приятели, които са предимно от сферата на спорта, са съвсем друго общество.

Даниел Димитров: Това ли е решението? Човек да се капсулова?

Мария Гроздева: Всичко зависи от възпитанието –  как нас са ни възпитавали и как ние възпитаваме нашите деца. Това е основното.

Даниел Димитров: Преди време споделихте относно Вашия син Христо, че дори с Вашите връзки не сте могли да му намерите работа в България. Това не е ли много страшно – за държавата, за хората в нея. Докога ще е така у нас? Въобще как гледате на живота около Вас, на политиката, изборите…?

Мария Гроздева: Много е страшно. Да не говорим, че май вече и с връзки не става. Затова децата ни отиват навън. Христо е в Сидни вече пета година. Идва си за по два месеца и после пак се връща там. Много му се живее тук, но няма работа.

Даниел Димитров: Ще гласувате ли?

Мария Гроздева: (Отговаря светкавично, без да се замисля.) Естествено!

Винаги съм гласувала

Даниел Димитров: Все още ли не харесвате носа и косата си? Това суета ли е, или сте лишена от всякаква суета, гледайки се всеки ден в огледалото?

Мария Гроздева: Суетата си е суета. Но чак толкова да не се харесвам… Няма нещо, което да ме дразни толкова много.

Даниел Димитров: Още ли Ви бъркат с Весела Лечева?

Мария Гроздева: Случва се, да. Но аз не се обиждам. Весела ми е била колежка толкова дълго време, въпреки че тя е на пушка, а аз съм на пистолет. Възхищавам й се много за това, което е направила, и за това, което продължава да прави.

Между другото, бъркали са ме и с Екатерина Дафовска, със Стефка Костадинова. Миналата година чух следния разговор между дечица: Единият каза: „Шшш, гле`й тая, сещаш ли се коя беше?“ Другият му отговори: „Да бе, как да не знам – това е Мария…“ Първият му подсказа: „Шарапова?“, а третият го прекъсна: „Не бе, това е Екатерина Дафовска“. (Смее се).

Даниел Димитров: Това е смешно, но май е и тъжно, че не познаваме хората, с които можем да се гордеем?

Мария Гроздева: Много е жалко. Но това се учи и в училище, и в средата, в която живеем. Поне така беше навремето.

Но е жалко, че децата не познават добре нашите популярни национални герои и личности. Всичко пак опира до семейството и възпитанието…

–-

Редакцията на Новините.БГ е готова да представи и мнението на г-н Камен Шишманов.

29.08.2014

1

Преди повече от 20 години едно 18-годишно момче подаде бележника си за автограф на друго момче, тогава 75-годишно, и получи простичкото признание „Със завист за младостта“.

Пет думи, които доста по-късно разбрах, осъзнах и преживях, и които говорят толкова много за автора им – Валери Петров.

Колко от нас, българите, могат да си признаят, че завиждат. Защо по стара традиция изваждаме на показ „хубавите“ си лица, а вътрешно таим най-лошите човешки чувства. И как е възможно един велик българин, доказал през годините своята безкористност, честност, свобода и мъдрост, е способен да „потъмни“ ореола си ей така, с един замах.

Със завист за младостта… Думи, които придобиват безценно значение, когато принадлежат на човек, който до края на живота си е останал чист, млад и по детски спонтанен. И това личи от цялата му биография.

Ако Валери Петров беше роден преди четири века, сега Шекспир щеше да го е превел като любим автор. Това каза преди време известен българин по повод 80-годишнината на Валери Петров. Винаги съм виждал в юбилеите нещо комично – стоят хора с букети, с папки, говорят най-различни хубави неща за теб, а ти си знаеш какво си направил и особено – какво не си успял да направиш, отвръща задочно юбилярът.

Собственият си път виждам като поредица от глупости

а изглежда, че от глупостите се ражда нещо единно като система, допълва той. На Валери Петров дължим пълния превод на драматичните произведения на Шекспир. Превеждал е също Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Жак Превер, Александър Блок, Борис Пастернак, Миклош Радноти.

„Колкото до живеенето с Шекспир, то се получи от само себе си, както повечето неща в живота ми, обяснява писателят. Отначало си мислех да преведа само една пиеса, после тръгна, а когато превалих билото, трябваше да доведа работата докрай. Така – след известна пауза, понеже бях много уморен, стигнах и до сонетите. Много години труд, но какво щастие!…“

И до днес много малко българи знаят, че истинското му име е Валери Нисим Меворах. „Това е поетът, който най-добре знае българския език“, възкликна навремето известен интелектуалец. „И като си помисли човек -

един евреин знае български език най-добре

не просто го знае, а непрекъснато разширява възможностите на този език“, каза той.

„И все пак, аз вярвам в бъдещето на България. Народът ни е жилав и упорит, той има чиста духовна тъкан, здрави морални устои и ще надвие трудностите, убеден е Валери Петров. Само дето ние – интелектуалците, не му помагаме, както сме длъжни да правим това. Българската интелигенция трябва и с лявата, и с дясната си ръка да се подпише под идеята за спасяване на националната ни духовност“.

По време на тоталитаризма левият и „прогресивен“ Петров се чувства неуютно. Мастити соцкритици го порицават, че е „уж наш“, ама не върви в пътя и „не се включва активно“. Когато наврeмето Съюзът на българските писатели гласува срещу Нобеловата награда на Солжиницин, Валери Петров е сред малцината въздържали се.

Заради всичко това трябва да помним великите ни съвременници, които си отиват, и до които сме имали щастието да се докоснем.

Почивай в мир, скъпи Валери Петров.

Таня Мария – съвършена музикална терапия, на живо от рая

21.08.2014

1

Бразилия й е дала страст, вдъхновение, голяма душа и цвят. Ню Йорк я е припознал и признал като голям джаз музикант. А Париж е изваял у нея онази типично френска деликатност и чар, които правят човека неповторим. Но не заради първичните особености в характера, а заради ритъма, идващ от сърцето и предаван като зараза на хората наоколо.

Таня Мария, най-голямото име на 17-ия джаз фест в Банско, е виртуозен пианист и певица, чиито неоспорим талант се доказва през последните 40 години на сцената и с 25 албума.

„Вашият концерт беше най-добрият“, казвам й след наистина зашеметяващ лайв в Банско, граничещ с масова музикална терапия. Тя ме поглежда с усмивка, премрежена от неизменната цигара, и отвръща: „Не, утре ще бъде по-хубаво…“.

Така започна интервюто с Таня Мария за Новините.БГ – единственото, което тя даде по време на престоя си у нас.

Аз не се възприемам като блестящ пианист или изпълнител, но когато свиря, хората ме разпознават и това е най-важното, твърди тя. С чувство за хумор разкрива, че иска да запише изцяло инструментален албум, който да се казва „Таня и Мария“. В него ще участват мен и моята личност, смее се 66-годишната звезда.

Убедена е, че във всяка страна посява семката на някакво растение: „Понякога никне цвете, понякога – дърво, а понякога не пониква нищо… Това е“. Откровена е, че не помни нищо от предишното си гостуване в София преди 15 години, но сега е разбрала, че е посадила … любов.

Таня Мария тръгва в музикално училище на 7 години, тъй като семейството й било много бедно. По това време прави какво ли не, дори мие чинии. Баща й я откъсва от почти робския труд, защото е убеден, че тя има мисия –  да свири на пиано. „Бях много щастлива, че ми се дава възможност да не мия чинии. Това ми струваше само един час на ден, в който свирех“, спомня си изпълнителката.

През 1974 г. решава да замине за Европа за няколко месеца, но остава в Париж седем години. След това живее в Ню Йорк, където се отдава на музиката, която я вдъхновява. През 1995 г. е номинирана за „Грами“ за най-добра джаз певица. Днес отново живее във френската столица и продължава да пътува из целия  свят…

Даниел Димитров: Какво е да се връщаш в собствената си страна като турист?

Таня Мария: Не мога да се връщам в Бразилия. Това, което обичам най-много, е моето семейство. Всъщност, на първо място е музиката, а след това и семейството.

Преди 40 години се сбогувах с Бразилия, тъй като не мога да бъда там по редица причини – и политически, и музикални. Затова дойдох в Европа и се опитах да осъществя  идеите си.

Хората ме определят като джаз певица и какво ли не, но аз съм стопроцентова бразилска певица. За мен импровизацията е свобода. За мен в джаза това е най-важното. А аз имам нужда да съм свободна.

Много важно е да се знае, че аз не мога да изпълнявам джаз парчета като американците, защото нямам тяхното чувство. Дълбоко в себе си аз съм бразилка. Затова се връщам в Бразилия минимум един път в годината, но там не правя абсолютно нищо. Просто наблюдавам какво се случва наоколо. И за мен това е много важно.

Даниел Димитров: Плакахте ли за Бразилия на световното по футбол?

Таня Мария: Уаааау – 7:1. Неее. (Смее се). Не съм плакала, защото знаех, че ние не можем да станем шампиони. Защото днес в Бразилия спортът е пари. Точно както е в музиката. А

моята цел като музикант не е да бъда богата, а да бъда уникална

Можете ли да си представите, че никога не съм взимала хонорарите си лично, винаги някой друг е правил това. Защото правенето на пари и музиката са несъвместими. Аз се харесвам такава, каквото съм, и имам уважение към себе си, затова парите не ме интересуват. Интересуват ме дотолкова, доколкото трябва да се храним и да преживяваме…

Даниел Димитров: Париж ли е Вашият град?

Таня Мария: В този момент – да. Живях в Щатите около 15 години. За мен това беше необходимо, защото аз все още съм убедена, че американците не просто имат музика, те имат отношение към музиката. А тяхното отношение е много по-добро от това на европейците.

Европейското схващане за музиката е да се правят пари чрез ноухау. Но сърцата на европейците са студени, защото те постоянно се състезават. Аз например не знам как да общувам с моя съсед, който постояно мрънка и се оплаква от живота си.

Живея на час и половина от Париж, защото не мога да живея на място без достатъчно пространство за музика. Не обичам да свиря сутрин, а след полунощ, а при това положение любезно ми се казва: „Таня, трябва да си вървиш“ (Смее се). Десет години живях в Париж, но в крайна сметка много деликатно ме помолиха да се разкарам.

Даниел Димитров: На сцената често общувате без думи, с измислен от Вас език. Дали това се случва и в отношенията Ви с хората? Искало ли Ви се е да кажете на някого нещо директно, а да не можете?

Таня Мария: Вярвам в това, че посланието стига и без думи. Дори в семейството ми  познават, без да съм казала и дума, дали денят ще бъде лош или добър (Смее се силно).

Колкото повече говорим, по-малко се разбираме

Мисля, че най-важното в живота е поне веднъж да покажеш какъв си  и какво искаш. Но да повтаряш всеки ден едно и също, няма смисъл. Затова хората, с които живея, разбират и от малкото думи, които казвам.

Най-важното нещо в живота е да бъдеш в съгласие със себе си. Ти винаги можеш да размениш няколко думи с хората, но ако ти е крив светът, няма значение дали казваш „Здравей“ или „Добро утро“, при положение че на теб не ти е добре…

Хубаво е да живееш, без да лъжеш себе си. Аз не лъжа себе си. Това е въпрос на усещане за реалността и доколко си стъпил на земята, а не летиш  в облаците. Възмущава ме лицемерието. Дразня се, когато някой се преструва. Аз не правя така. В това отношение много харесвам майка ми, която не се превзема. Когато някой иска нещо от нея, тя просто казва „Аха“ и това означава твърдо „Не!“.

Даниел Димитров: За артист като Вас важно ли е да получи добра оценка и от публиката, и от критиката?

Таня Мария: Критиците…  (Казва го сериозно, с глас на критик, замисля се и избухва в смях). Това професия ли е?

Знаете ли, моят единствен момент на щастие е, когато свиря. Нямам други щастливи моменти. Дали хората ми ръкопляскат или не, няма значение,  защото

тогава аз съм на друга планета. Аз съм в рая…

Даниел Димитров: Колко важно е за един млад изпълнител да участва в конкурси, риалити формати и фестивали? Или всичко е въпрос на пари и добър продуцент?

Таня Мария: Мисля, че е интересно. Защото не е необходимо да си професионален музикант. Има хора, които постоянно ходят по конкурси. Но трябва да участваш поне 1-2 пъти, колкото да си свериш часовника, а и за да направиш контакт с музиката, да не се чувстваш объркан. Но постоянно да се явяваш, не си е работа.

Оценката, която днес получаваш, когато някой ти каже, че си много добър, означава, че вижда в теб потенциална машина за пари. Те не те третират като човешко същество, а като машина за пари.

Но ако не възприемеш този  възглед за изкуството, не можеш да продължиш напред. Такова е състоянието на нещата в целия свят. Няма го онова очарование и възхищение от изкуството. Ужасно е това, което става в света днес.

Даниел Димитров: Сигурен съм, че имате и други таланти, които скоро ще покажете. Кажете за един тях. Обещавам да не кажа на никого…

Таня Мария: Не мисля, че имам някакъв друг талант… (Замисля се). Всъщност, мисля, че имам таланта да общувам с много млади хора, с децата, защото вярвам в тях. Те са нашето бъдещето.

Затова в децата трябва да се инвестира. Когато се връщам в Бразилия, аз казвам на моите хора: Направете така, че да звучи музика в детските градини, в училищата. Децата трябва да могат да слушат постоянно музика, да бъдат облъчвани от силата й. Трябва да се помисли за специални програми, чрез които музиката за звучи. Такава трябва да е концепцията ни за музиката в живота на хората.

Това, може би, е моят истински талант – да прозра начина, по който трябва да бъде направена инвестицията за нашето бъдеще и че мога да общувам много по-лесно с децата, отколкото с възрастни.

Електроцентралата „Аеросмит“

18.05.2014

Изображение

Невероятно е как един 66-годишен „дядо“ има толкова много енергия, глас и талант. И как една група от рок динозаври може да изглежда свежа 44 години след началото.

С концерта на „Аеросмит“ май затворихме кръга от легенди, които преди т.нар. промени от 1989 г. не сме си и помисляли, че можем да зърнем на живо у нас. Е, все още чакаме U2, но когато дойдат, Боно ще е първият, който би съжалил, че е изпуснал една всеотдайна, вярна и благодарна публика.

Точно такива бяха десетките хиляди фенове на стадион „Локомотив“ през всичките 120 минути, които Стивън Тайлър и компания дадоха, без да се щадят.

Репертоарът бе от 20-ина песни

подредени като за първи концерт. Всяко второ изпълнение беше супер хит – Love in an Elevator, Toys in the Attic, Jaded, Cryin, Livin’ on the Edge, I Don’t Want to Miss a Thing, Dream On, Sweet Emotion…

Чухме и три кавъра – на Fleetwood Mac (Stop Messin’ Around), на Rufus Thomas (Walkin’ the Dog) и Come Together на The Beatles.

За съжаление, това беше поредният концерт с изключително

неадекватна локация и комуникация

Оказва се, че е сравнително лесно да пристигнеш и е почти невъзможно да си тръгнеш… Стадион „Локомотив“ и отвътре, и отвън, е като порутена крепост – опасни огради, оголени канавки и мръсотия.

Пътната мрежа, доколко я има, е абсолютно неспособна да побере трафика, образуван след края на събитието. Градският транспорт, който направи жест към организаторите и осигури трамваи и автобуси след полунощ в посока центъра, беше блокиран от хилядите автомобили.

Изображение

Да тунинговаш себе си

12.05.2014

Изображение

Искаме да караме колело, да тичаме, да плуваме, да вдигаме тежести и още куп спортове, на които най-често се наслаждаваме само като зрители. Баналната причина да не сме в спортната зала или на стадиона почти винаги е липсата на време, подходящата екипировка, лична мотивация или просто компания. Оказва се, че има начин да избегнем голяма част от посочените перипетии, постигайки реални резултати, и то на достъпна цена.

Отговорът в този случай дават американци и, забележете – не с поредното хапче. Още през 80-те години на миналия век Грег Гласмън измисля система от упражнения, наречена кросфит (crossfit). От няколко години обаче кросфитът е абсолютен хит в Америка, а у нас набира все по-голяма популярност.

Брад Пит, Мадона, Мат Деймън, Камерън Диас, Джейсън Стейтъм и по-младите им колеги Джош Холоуей, Макс Грийнфилд, Джесика Бийл и Кели Кларксън са само част от знаменитостите, упражняващи този спорт.

Това е вид спортна медицина

която води до закаляване на духа и тялото, обобщава Паскал Дичев, 30-годишен треньор и съсобственик от три години на спортен клуб, заедно с брат си Йордан Дичев (33). Двамата развиват и популяризират аматьорския спорт, вярвайки че професионалният спорт трябва да бъде адаптиран.

Изображение

Йордан и Паскал

Папи и Дани, както ги наричат техните възпитаници, са привърженици на понятието „Функционално трениране“, което е идеален вариант за подобряване мобилността и стабилността в ставите и сухожилията.

За разлика от машините, които ограничават естествените движения на тялото, функционалното трениране доближава движенията на тялото до тяхната природа и човек много по-бързо подобрява силовите си възможности, издръжливостта, бързината, стабилността, гъвкавостта, ловкостта и подвижността си, обяснява Паскал.

По думите му най-образно казано при този своеобразен тунинг, освен добра външност,

слагаме в себе си и един по-добър двигател

подобряващ параметрите на организма.

Най-важното е човек да стигне до залата и единствената му цел да не е сваляне на килограми, категоричен е Паскал.

За разлика от другите спортове, кросфитът не изисква специална подготовка, което го прави достъпен за непрофесионалисти и за хора, които водят динамичен начин на живот. И още – тренировката с продължителност не повече от час дава качества, които реално можеш да прилагаш в живота. Всичко това трябва да е подплатено с дисциплина, правилно и пълноценно хранене, и достатъчно сън.

Изображение

Йордан и Паскал

Пудовката (вид гюле с дръжка) е основна част от минималистичното оборудване с уреди в кросфита. Тя е най-комплексното и функуционално средство за трениране. Реално, с две пудовки човек може да направи безброй упражнения, с които да третира цялото тяло, така че

мускули, сухожилия и нерви работят в синхрон

Любопитното е, че основното средство на американския спорт борави с уред, измислен в Русия преди доста години. От 1988 г. там се правят турнири по гиревой спорт (спорт с гири, т.е. пудовки).

У нас цената на една пудовка варира от 4 до 10 лв. на килограм. Състезателните пудовки са с еднакъв размер, но с различно тегло – от 8 до 32 кг.

Пудовката, без съмнение, оглавява класацията на уредите в кросфита. Използват се също лостове – за упражнения за изхвърляне, изтласкване, клекове; дървени пръчки – за разтягане, координация, гъвкавост; халки – за кофички, лицеви опори и различни видове дърпания; трупчета – за подскоци, трениращи експлозивост и плиометрични движения; дъмбели – за упражнения с клякания, изхвърляния, вдигане над глава; въжета – за упражнения със скачане; конуси и стълбички – за ловкост; ластици – безценен помощник на тези, които не могат да се набират, служат и за упражнения разтягане на тялото; медицински топки – за най-разнообразни упражнения.

Изображение

Всяко упражнение трябва да се изпълнява след вещите указания на професионален треньор. Най-добри резултати се постигат, когато тренировката е персонална и адаптирана специално, съветва Паскал Дичев, защото често се случва някой бързо да натрупва сила, която не отговаря на функционалността на тялото му и, съвсем логично, започнат травми.

Човек тренира, за да подобри собствените си възможности, затова ние се опитваме да създадем и утвърдим в нашите последователи система за самоусъвършенстване на физическите и волеви качества, допълва Йордан Дичев.Така че, ако искате да ремонтирате или пък леко да реновирате тялото си, и то по най-естествения и удобен за физиката ви път, хуквайте към залата.

Изображение

За света, от който не можем да избягаме

27.03.2014

Изображение

Проф. Маргарита Младенова е режисьор на шестата за последните 49 години постановка на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Бертолд Брехт, на сцената на Младежкия театър.

Историята за земята Тавастландия с нейната прекрасна природа и хора, които не са господари сами на себе си, ни е подозрително близка, коментира Младенова. В един все по-изсъхнал и механизиран емоционален свят искаме да предизвикаме и разцъфтим духовния си ген, добавя тя.

Пиесата е построена върху контраста на черното и бялото в образа на Пунтила (в ролята – Герасим Георгиев-Геро). Когато е пиян, белият Пунтила „ходи по коняк“, както Христос по водата и обръщайки чашките е мил и добър. Когато е трезвен, става деспот (черният Пунтила). Хитрият му слуга Мати (Бойко Кръстанов) с ловкост измъква от неудобни и трудни ситуации господаря си, но и флиртува със своенравната му дъщеря – Ева (Гергана Христова).

В спектакъла-мюзикъл срещаме още редица образи от днешно време – дипломат с неясна сексуална ориентация (Вежен Велчовски), съдия (Светослав Добрев), който е приятел по чашка на Пунтила. Александър Хаджиангелов е в образите на келнер и ветеринарен лекар, както и на … жената на пастора. В Асоциацията на годениците на Пунтила са Ема Контрабандата (Мариана Миланова), аптекарката (Лилия Гелева), краварката (Ярослава Павлова) и телефонистката (Зорница Маринкова). Елена Бърдарска и Веселина Конакчийска основно се изявяват като певици.

Преводът е на Константин Илиев, сценографията – на Даниела Олег Ляхова, а костюмите – на Антония Соколова. Музиката е на Асен Аврамов.

Изображение

С проф. Младенова говорим за нейния нов поглед към пиесата, актуалността на Брехт, с какво той умее да разсмива публиката, какво приема и какво не ангажираният театър и ангажираният човек, както и за съревнованието между класическите и съвременните драматургични текстове на българската театрална сцена.

- През годините „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” има пет реализации у нас  – на режисьорите Кръстьо Дойнов (1965), Боян Дановски и Борис Спиров (1970), Боян Дановски (1972) и Леон Даниел (1983 и 1986)? Какви са Вашите подправки за един по-различен вкус на това представление?

Гледала съм единственото постановката на Леон Даниел преди много години и тогава много я харесах. Начинът, по който режисьорът изгражда своя замисъл, заедно със сценографа, композитора и трупата, стои в самите театрални кодове на представлението.

Ние живеем в света на Пунтила и още по-конкретно – ние сме в неговото заведение, засечено от различни гледни точки. Където и да се намираш, както и да се опитваш да избягваш, ти все си в света на Пунтила, ти не можеш да избягаш от него.

- Тоест, днес отново е време за Брехт?

Днес наистина е време за Брехт, доколкото от самия Брехт насетне театърът много по вабанк, много по-нелицеприятно и много по-директно започва да занимава своята аудитория с големия въпрос – променяем ли е човека и променяем ли е света.

Преди Брехт т.нар. театър на четвъртата стена се занимава предимно с психология, нещата текат по-спокойно и бавно, изследват се интимните взаимоотношения на човек с човек, а  екзистенциалните му проблеми се гледат по един по-внимателен начин. И драматургията, и театърът на Брехт слагат край на това разбиране за театър, събуждат зрителя, събуждат театъра и доста по-предизвикателно започват да се поставят човешките проблеми.

Това е особено валидно за днешното време. Ние живеем в едно чудовищно ускорение. Страшно сме объркани между доброто и лошото, позитивното и негативното. Страшно сме объркани около това какво сме ние самите.

Изображение

- Спектакълът за господин Пунтила е като букет от сатира, политическо кабаре, пародия, гротеска? Какво още?

За мен той е една наивистична поетическа гротеска, а това обхваща всичко, за което говорите. Тук много радикално са поставени образите, типовете, сюжетите, техните взаимоотношения. С други думи, тук няма втори план. Всичко е сложено като под лупа.

Изображение

- Текстът на пиесата е политически и социално ангажиран. Сърдита ли сте на политиците за нещо или това е още един повод със средствата на изкуството да се покажат негативи в обществото? Или просто това е една добра пиеса, която винаги ще бъде актуална?

Ангажираният театър и ангажираният човек винаги знае какво не приема, както би трябвало да  знае след какво върви, зад какво е и срещу какво е. Когато става дума за Брехт, като че ли акцентът пада върху това какъв не би трябвало да бъде човека.

Пунтила е като едно голямо дете, има съхранена природа и интуиция за предназначението какви трябва да бъдем – че би трябвало да сме добри, да си помагаме. Много са прости нещата в „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ – прости като желание и трудни като постигане. 

6

- Направихте ли компромис с подбора на актьорите?

Никакъв. Аз ги избирах и държа на всеки един от тях.

- Този сезон Герасим Георгиев-Геро играе бай Ганьо, Швейк и сега – Пунтила? Можем ли да търсим някакви допирни точки между тези образи като характери и като послания?

Много са далечни препратките. При Пунтила става въпрос за един бял или черен клоун, който слага под въпрос възможността и невъзможността да владееш живота си и да владееш света. Черният Пунтила е собственик на целия този свят, а белият Пунтила е онова негово продължение, което като че ли не е свързано с парите, с цивилизационните механизми, с принудите, с негативизма. За Геро като актьор това е едно ново измерение.

Изображение

- Имате ли наблюдения как и на какво се смее публиката при Брехт?

Има пиеси, при които публиката чрез смеха си одобрява посланията. Когато става дума за Брехт, публиката чрез смеха сякаш се дистанцира. Смятам, че публиката реагира на верните места. Друг е въпросът, че когато произведението си поеме дъх, улегне и стигне до хоризонтите на своята артистичност, ще излязат още много умно–смешни неща.

- В българския театър все още няма много съвременните пиеси от съвременни български или чужди автори? Докога ще се обръщаме назад към текстове писани преди най-рано половин век, за да предадем послание, което искаме да грабне хората, живеещи днес?

Не гледам така на нещата. Количествено винаги преобладават т.нар. съвременни текстове. Много по-трудно се прави класика, защото тя трябва да се прочете днес и да се покаже нейната дълбочина.

За мен античните текстове също са съвременни, когато се четат през тревожните духове на нашето време и проблемите на човека в третото хилядолетие. Затова, когато боравим с класиката, не трябва да гледаме назад, а напротив – през класиката да гледаме в днешния ден и напред.

- И затова трябва да се обръщаме назад?…

Уви, много често т.нар. съвременни текстове са плоски, на тях не им достига вътрешна дълбочина, качество, но театърът трябва да си отглежда драматургия и днес, и това се прави.

Ако театърът се занимава само с това, което знаем, че съществува, не би имало разлика между театър и публицистика.

Театърът не е за това, което знаем. На всичко, което знаем, той гледа така, че да ни озадачи или отчужди от инерцията и от навика. Защото от там идват всички беди на човека. Освен това, театърът трябва да предизвиква и изненадва първо правещите го и след това – зрителя. В този смисъл, класика и съвремие не се противопоставят.

Изображение

„Нимфоманката“ на Ларс фон Триер – много шум в грешната посока

13.03.2014

Изображение

Забравете всичко, което сте прочели или чули за „Нимфоманката“ на Ларс фон Триер и се насладете на един естетски поднесен филм, в който 50-годишната Джо разказва историята на живота си – еротично пътешествие, започнало от … раждането й.

Самият режисьор преди време обяви, че в лентата има „много секс и много философия“. Разбира се, че думите му не са хвърлени просто ей така – за да предизвикват псевдоморалистични коментари или да дразнят порно маниаците.

„Нимфоманката“ ( Nymphomaniac), показан премиерно у нас на „София филм фест“, освен от секс и житейска философия, прелива и от информация, полезна за общообразователната култура на аудиторията. Препускайки от тяло на тяло, научаваме интересни факти от биологията, физиката, химията, математиката, литературата, музиката. Съвсем интелигентно тази материя е преплетена във и със сцените, изобилстващи с плът, кръв и сперма.

Наричат Триер с шаблони като „велик новатор в киното“, „един от най-големите кинорежисьори в света“ и тем подобни. Той пък се обявява за „нацист“ и „персона нон грата“. Това като че ли е най-лесното обяснение за гениалността на режисьора, провокирана като отговор на един шаблонизиран и скучен свят. Ето защо, който е тръгнал с огромната кошница за банани и сливи, този път ще набере само кактуси, но с приказно красиви цветове. От екрана ни чака истинско зрелище за очите, но и гимнастика за мозъка, забъркани в купон от цялата гама с чувства, които може да изпитва човек.

В „Нимфоманката“, както и в предишните два филма на Триер – „Антихрист“ и „Меланхолия“, главната роля изпълнява Шарлот Генсбург, обявена за най-добра актриса в Кан. Партнира й друг любимец на датчанина – Стелан Скарсгард („Порейки вълните“, „Танцьорка в мрака”, „Догвил“), и още куп холивудски величия – Крисчън Слейтър, Уилем Дефо, Шая Лебьоф, Джейми Бел, Кони Нилсен, Ума Търман и мн. др. Стейси Мартин е в ролята на младата Джо.

Изображение

Убиецът Асен Блатечки

08.03.2014

Изображение

Само истинските майстори на разказа пресъздават човешките истории по човешки начин. В киното това е особено трудно, защото зависи от професионализма и емоционалното отдаване на немалка група от хора.

За щастие, българското кино прави сигурни, макар и плахи опити да се измъкне от провинциалния поглед на творците, които се занимават със създаването му. Положителен принос в това отношение има новият проект на Стефан Командарев – „Съдилището“, който обаче е и повод за размишления в посока универсалността на седмото изкуство и универсалността на произведеното в България по принцип.

На първо място, филмът блести с перфектно подбрания актьорски състав, както и с изключително качествената работа на оператора Красимир Андонов.

Адмирации заслужават всички играещи, но най-вече – Ованес Торосян и Асен Блатечки, който прави убийствено добра роля в образа на Митьо. Въпросният човечец е затворен сюжетно между две убийства – едно от миналото му, което му тежи като грях, и друго, което извършва в последствие, след немалко емоционални състояния, през които минава и преживява заедно със сина си Васко. Двамата живеят в беден район до границата между България, Турция и Гърция. Митьо е загубил всичко, което има значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, той трябва да намери опрощение и да плати за грях, извършен в младостта му.

Блатечки е въздействащ и запомнящ се. Незабравими са сцените, в които превозва бегълци през Марица, разказва на сина за убийството от преди 30 години. Не по-малко убедителен е и когато се бие на ръба на висока скала…

Историята е силна, преплетена е с трафик на хора, измами, малцинствени проблеми. Освен това е исторически и политически натоварена, което дори чисто визуално във филма е подсилено до краен предел и в един момент леко натежава. Ефектът е още по-силен на фона на изключително красивите природни картини от България, редувани с градско-селската мизерия, останала от соца, изгнилите междуличностни отношения и утаената до основи държавна структура, движена от измачкани персони.

Васко, героят на Торосян е нещо като лебед, макар и черен, кацнал в блатото без шансове да се измъкне от там – заради миналото (спомените за майка му и мъглата в живота на баща му) и настоящето (чаровна и по детски истинска нова любов). Ованес Торосян стана име още като Георги в „Източни пиеси“, а „Тилт“ и „Аве“ само потвърдиха, че успехът за този талантлив актьор тепърва предстои.

В останалите роли в „Съдилището“ са Мики Манойлович, Ина Николова, Параскева Джукелова, Васил Василев–Зуека, Мето Йовановски и Христо Мутафчиев.

Любопитно е, че преди да стигне до финалната версия на сценария, Стефан Командарев прави 11 варианта. Консултанти са Милена Йелинек, която има зад гърба си 25-годишна кариера във факултета за сценаристи на университета Колумбия в Ню Йорк. Другият консултант е Том Абрамс (с „Оскар” за сценарий на късометражен филм). В сценарния екип, освен Командарев, са Марин Дамянов и Емил Спахийски. Филмът е копродукция с Германия, Хърватия и Македония.

Помпей – невъзможният „Сървайвър“

08.03.2014

Изображение

Изригването на вулкана Везувий на 2 август 79 г. е толкова силно, че върхът на планината намалява с цели 700 метра и прави нова брегова линия. Лавата е като стълб с височина 30 километра, който всяка секунда изхвърля в атмосферата по тон и половина пепел и горещ газ.

И още нещо, което е трудно да се проумее. Подобен апокалипсис е сравним с ядрен взрив, но енергията, освободена от експлозията, е 100 000 пъти по-голяма от тази при бомбардировката над Хирошима.

Ето защо не е чудно, че буквално за минути двата града Помпей и Херкулан са погребани. Хората са умирали мигновено, а случайно оцелелите са се задушавали до смърт.

Целият този ад и животът няколко дни по-рано са пресъздадени почти в детайли във филмовия 3D проект „Помпей“ (Pompeii). За разлика от подобни продукции, тази продължава само час и половина, което е едно от големите й достойнства.

Темата за Везувий е ученическа тръпка на режисьора Пол Андерсън. Oт малък той се интересува от римската цивилизация и по-специално – Помпей. „Идеята, че цял град и хората, които са живели в него, са застинали във времето, все още ме очарова“, споделя той.

По онова време Помпей е меката на богаташите. Животът кипи с пълна сила, правят се мащабни планове за нови строителни обекти, кипи търговия и не на последно място – градът е сред най-големите курорти на времето си, което предполага бурен нощен живот и неспирни купони.

Андерсън и неговият дългогодишен професионален партньор Джеръми Болт, известни с поредицата „Заразно зло“ (Resident Evil), смятат, че 3D технологиите работят най-добре за филмите за бедствия, и прекарват повече от шест години в проучване на застиналия под лавата град. Двамата скицират на място улици и сгради, снимат над Везувий и над активни вулкани, за да може филмът да бъде максимално достоверен…

Младият роб Майло (Кит Харингтън) иска да откупи свободата си и да се ожени за дъщерята на господаря си (Емили Браунинг). Но той все още не знае, че тя е принудена да се омъжи за корумпиран римски сенатор (Кийфър Съдърланд), и вместо да получи свободата си, Майло ще бъде продаден на друг богат земевладелец в Неапол.

SPOILER ALERT!

Когато Везувий изригва, Майло си проправя път през арената, за да стигне до хората, които обича, докато величественият град се затрива пред очите му. Точно в тези финални моменти екшънът прилича на един невъзможен „Сървайвър“, в който накрая оцеляват само двама – Майло и любимата му. Но не съвсем, защото в последните секунди са погълнати от вулкана, докато двамата са едно цяло, без страх от бедствието, заради силата на любовта…

В лентата блестят още имената на актьорите Джаред Харис и Кари-Ан Мос, Саша Роиз, Джесика Лукас, Адеуали Акинуйе-Агбайе.


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.