Преди повече от 20 години едно 18-годишно момче подаде бележника си за автограф на друго момче, тогава 75-годишно, и получи простичкото признание „Със завист за младостта“.

Пет думи, които доста по-късно разбрах, осъзнах и преживях, и които говорят толкова много за автора им – Валери Петров.

Колко от нас, българите, могат да си признаят, че завиждат. Защо по стара традиция изваждаме на показ „хубавите“ си лица, а вътрешно таим най-лошите човешки чувства. И как е възможно един велик българин, доказал през годините своята безкористност, честност, свобода и мъдрост, е способен да „потъмни“ ореола си ей така, с един замах.

Със завист за младостта… Думи, които придобиват безценно значение, когато принадлежат на човек, който до края на живота си е останал чист, млад и по детски спонтанен. И това личи от цялата му биография.

Ако Валери Петров беше роден преди четири века, сега Шекспир щеше да го е превел като любим автор. Това каза преди време известен българин по повод 80-годишнината на Валери Петров. Винаги съм виждал в юбилеите нещо комично – стоят хора с букети, с папки, говорят най-различни хубави неща за теб, а ти си знаеш какво си направил и особено – какво не си успял да направиш, отвръща задочно юбилярът.

Собственият си път виждам като поредица от глупости

а изглежда, че от глупостите се ражда нещо единно като система, допълва той. На Валери Петров дължим пълния превод на драматичните произведения на Шекспир. Превеждал е също Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Жак Превер, Александър Блок, Борис Пастернак, Миклош Радноти.

„Колкото до живеенето с Шекспир, то се получи от само себе си, както повечето неща в живота ми, обяснява писателят. Отначало си мислех да преведа само една пиеса, после тръгна, а когато превалих билото, трябваше да доведа работата докрай. Така – след известна пауза, понеже бях много уморен, стигнах и до сонетите. Много години труд, но какво щастие!…“

И до днес много малко българи знаят, че истинското му име е Валери Нисим Меворах. „Това е поетът, който най-добре знае българския език“, възкликна навремето известен интелектуалец. „И като си помисли човек –

един евреин знае български език най-добре

не просто го знае, а непрекъснато разширява възможностите на този език“, каза той.

„И все пак, аз вярвам в бъдещето на България. Народът ни е жилав и упорит, той има чиста духовна тъкан, здрави морални устои и ще надвие трудностите, убеден е Валери Петров. Само дето ние – интелектуалците, не му помагаме, както сме длъжни да правим това. Българската интелигенция трябва и с лявата, и с дясната си ръка да се подпише под идеята за спасяване на националната ни духовност“.

По време на тоталитаризма левият и „прогресивен“ Петров се чувства неуютно. Мастити соцкритици го порицават, че е „уж наш“, ама не върви в пътя и „не се включва активно“. Когато наврeмето Съюзът на българските писатели гласува срещу Нобеловата награда на Солжиницин, Валери Петров е сред малцината въздържали се.

Заради всичко това трябва да помним великите ни съвременници, които си отиват, и до които сме имали щастието да се докоснем.

Почивай в мир, скъпи Валери Петров.

Таня Мария – съвършена музикална терапия, на живо от рая

Бразилия й е дала страст, вдъхновение, голяма душа и цвят. Ню Йорк я е припознал и признал като голям джаз музикант. А Париж е изваял у нея онази типично френска деликатност и чар, които правят човека неповторим. Но не заради първичните особености в характера, а заради ритъма, идващ от сърцето и предаван като зараза на хората наоколо.

Таня Мария, най-голямото име на 17-ия джаз фест в Банско, е виртуозен пианист и певица, чиито неоспорим талант се доказва през последните 40 години на сцената и с 25 албума.

„Вашият концерт беше най-добрият“, казвам й след наистина зашеметяващ лайв в Банско, граничещ с масова музикална терапия. Тя ме поглежда с усмивка, премрежена от неизменната цигара, и отвръща: „Не, утре ще бъде по-хубаво…“.

Така започна интервюто с Таня Мария за Новините.БГ – единственото, което тя даде по време на престоя си у нас.

Аз не се възприемам като блестящ пианист или изпълнител, но когато свиря, хората ме разпознават и това е най-важното, твърди тя. С чувство за хумор разкрива, че иска да запише изцяло инструментален албум, който да се казва „Таня и Мария“. В него ще участват мен и моята личност, смее се 66-годишната звезда.

Убедена е, че във всяка страна посява семката на някакво растение: „Понякога никне цвете, понякога – дърво, а понякога не пониква нищо… Това е“. Откровена е, че не помни нищо от предишното си гостуване в София преди 15 години, но сега е разбрала, че е посадила … любов.

Таня Мария тръгва в музикално училище на 7 години, тъй като семейството й било много бедно. По това време прави какво ли не, дори мие чинии. Баща й я откъсва от почти робския труд, защото е убеден, че тя има мисия –  да свири на пиано. „Бях много щастлива, че ми се дава възможност да не мия чинии. Това ми струваше само един час на ден, в който свирех“, спомня си изпълнителката.

През 1974 г. решава да замине за Европа за няколко месеца, но остава в Париж седем години. След това живее в Ню Йорк, където се отдава на музиката, която я вдъхновява. През 1995 г. е номинирана за „Грами“ за най-добра джаз певица. Днес отново живее във френската столица и продължава да пътува из целия  свят…

Даниел Димитров: Какво е да се връщаш в собствената си страна като турист?

Таня Мария: Не мога да се връщам в Бразилия. Това, което обичам най-много, е моето семейство. Всъщност, на първо място е музиката, а след това и семейството.

Преди 40 години се сбогувах с Бразилия, тъй като не мога да бъда там по редица причини – и политически, и музикални. Затова дойдох в Европа и се опитах да осъществя  идеите си.

Хората ме определят като джаз певица и какво ли не, но аз съм стопроцентова бразилска певица. За мен импровизацията е свобода. За мен в джаза това е най-важното. А аз имам нужда да съм свободна.

Много важно е да се знае, че аз не мога да изпълнявам джаз парчета като американците, защото нямам тяхното чувство. Дълбоко в себе си аз съм бразилка. Затова се връщам в Бразилия минимум един път в годината, но там не правя абсолютно нищо. Просто наблюдавам какво се случва наоколо. И за мен това е много важно.

Даниел Димитров: Плакахте ли за Бразилия на световното по футбол?

Таня Мария: Уаааау – 7:1. Неее. (Смее се). Не съм плакала, защото знаех, че ние не можем да станем шампиони. Защото днес в Бразилия спортът е пари. Точно както е в музиката. А

моята цел като музикант не е да бъда богата, а да бъда уникална

Можете ли да си представите, че никога не съм взимала хонорарите си лично, винаги някой друг е правил това. Защото правенето на пари и музиката са несъвместими. Аз се харесвам такава, каквото съм, и имам уважение към себе си, затова парите не ме интересуват. Интересуват ме дотолкова, доколкото трябва да се храним и да преживяваме…

Даниел Димитров: Париж ли е Вашият град?

Таня Мария: В този момент – да. Живях в Щатите около 15 години. За мен това беше необходимо, защото аз все още съм убедена, че американците не просто имат музика, те имат отношение към музиката. А тяхното отношение е много по-добро от това на европейците.

Европейското схващане за музиката е да се правят пари чрез ноухау. Но сърцата на европейците са студени, защото те постоянно се състезават. Аз например не знам как да общувам с моя съсед, който постояно мрънка и се оплаква от живота си.

Живея на час и половина от Париж, защото не мога да живея на място без достатъчно пространство за музика. Не обичам да свиря сутрин, а след полунощ, а при това положение любезно ми се казва: „Таня, трябва да си вървиш“ (Смее се). Десет години живях в Париж, но в крайна сметка много деликатно ме помолиха да се разкарам.

Даниел Димитров: На сцената често общувате без думи, с измислен от Вас език. Дали това се случва и в отношенията Ви с хората? Искало ли Ви се е да кажете на някого нещо директно, а да не можете?

Таня Мария: Вярвам в това, че посланието стига и без думи. Дори в семейството ми  познават, без да съм казала и дума, дали денят ще бъде лош или добър (Смее се силно).

Колкото повече говорим, по-малко се разбираме

Мисля, че най-важното в живота е поне веднъж да покажеш какъв си  и какво искаш. Но да повтаряш всеки ден едно и също, няма смисъл. Затова хората, с които живея, разбират и от малкото думи, които казвам.

Най-важното нещо в живота е да бъдеш в съгласие със себе си. Ти винаги можеш да размениш няколко думи с хората, но ако ти е крив светът, няма значение дали казваш „Здравей“ или „Добро утро“, при положение че на теб не ти е добре…

Хубаво е да живееш, без да лъжеш себе си. Аз не лъжа себе си. Това е въпрос на усещане за реалността и доколко си стъпил на земята, а не летиш  в облаците. Възмущава ме лицемерието. Дразня се, когато някой се преструва. Аз не правя така. В това отношение много харесвам майка ми, която не се превзема. Когато някой иска нещо от нея, тя просто казва „Аха“ и това означава твърдо „Не!“.

Даниел Димитров: За артист като Вас важно ли е да получи добра оценка и от публиката, и от критиката?

Таня Мария: Критиците…  (Казва го сериозно, с глас на критик, замисля се и избухва в смях). Това професия ли е?

Знаете ли, моят единствен момент на щастие е, когато свиря. Нямам други щастливи моменти. Дали хората ми ръкопляскат или не, няма значение,  защото

тогава аз съм на друга планета. Аз съм в рая…

Даниел Димитров: Колко важно е за един млад изпълнител да участва в конкурси, риалити формати и фестивали? Или всичко е въпрос на пари и добър продуцент?

Таня Мария: Мисля, че е интересно. Защото не е необходимо да си професионален музикант. Има хора, които постоянно ходят по конкурси. Но трябва да участваш поне 1-2 пъти, колкото да си свериш часовника, а и за да направиш контакт с музиката, да не се чувстваш объркан. Но постоянно да се явяваш, не си е работа.

Оценката, която днес получаваш, когато някой ти каже, че си много добър, означава, че вижда в теб потенциална машина за пари. Те не те третират като човешко същество, а като машина за пари.

Но ако не възприемеш този  възглед за изкуството, не можеш да продължиш напред. Такова е състоянието на нещата в целия свят. Няма го онова очарование и възхищение от изкуството. Ужасно е това, което става в света днес.

Даниел Димитров: Сигурен съм, че имате и други таланти, които скоро ще покажете. Кажете за един тях. Обещавам да не кажа на никого…

Таня Мария: Не мисля, че имам някакъв друг талант… (Замисля се). Всъщност, мисля, че имам таланта да общувам с много млади хора, с децата, защото вярвам в тях. Те са нашето бъдещето.

Затова в децата трябва да се инвестира. Когато се връщам в Бразилия, аз казвам на моите хора: Направете така, че да звучи музика в детските градини, в училищата. Децата трябва да могат да слушат постоянно музика, да бъдат облъчвани от силата й. Трябва да се помисли за специални програми, чрез които музиката за звучи. Такава трябва да е концепцията ни за музиката в живота на хората.

Това, може би, е моят истински талант – да прозра начина, по който трябва да бъде направена инвестицията за нашето бъдеще и че мога да общувам много по-лесно с децата, отколкото с възрастни.

Камелия Тодорова: В България има само един артист, който умее да се продава

Камелия Тодорова (Сamelliatodorova.com) е истинска дама и това е най-силното впечатление, когато я срещаш за първи път. Изключително фин и прям човек, чието мнение, опит и препоръки биха били от полза не само за колегите й, но и урок за това как една талантлива българка разсъждава с достойнство за живота си, професията, държавата, приятелите.

Ето какво сподели тя пред Новините.БГ:

Даниел Димитров: Имахте удоволствието да откриете джаз феста в Банско, давайки му един добър старт…

Камелия Тодорова: Аз съм човек, който много обича да си спомня началото на нещо. И винаги, когато идвам тук, се сещам за това как сме започнали този фестивал. Винаги ми става мъчно, защото Людмил Георгиев вече не е сред нас. Хем имам носталгично усещане, хем виждам нещата в перспектива.

Много се радвам, че успях да направя програма, която да е впечатляваща за откриване – да внесе настроение и ритъм. Винаги е вълнуващо да си първи.

Аз обичам да съм първа

Даниел Димитров: Вие сте част от джаз феста в Банско от самото му начало – преди 17 години. Как го виждате в близкото бъдеще?

Камелия Тодорова: Аз не мога много да говоря за развой, защото това е въпрос на цялостната политика на държавата. Не мога да знам какво ще се случи в нашата държава, защото никой не знае. Ако започнем да се развиваме икономически и в културен аспект се обърне повече внимание на тези неща, ще има развитие. Най-често застоите и проблемите се раждат от чисто икономически причини.

Даниел Димитров: А чисто музикално?

Камелия Тодорова: Смятам, че музикантите се готвят за този фестивал. Знаят, че го има. Освен това публиката помни, че в този месец има събитие в Банско, посещава го и му се радва. Дори туристите стават все повече, каквато беше и целта – да се развие и туризмът. Най-важното е, че има място за много млади изпълнители и се надявам те да стават все повече.

Даниел Димитров: Как се отнасяте към разностилието на фестивала?

Камелия Тодорова: Тенденцията на фестивалите на Запад вече е такава – търси се по-цветното. Защото, ако говорим за джаз в сериозния смисъл на тази дума, особено инструменталния джаз, не е толкова разбираем за всякакъв вид публика. Дори и на Запад много по-комерсиална форма е соул, фънк, блус, отколкото чистия джаз. Етно джазът вече е съвсем различен, той също влиза в категорията на по-комерсиалните изяви.

Смятам, че е хубаво да се привличат и по-комерсиални стилове, защото всеки един стил се развива като основа от джаза. Ако някой иска да пее ар ен би, трябва да знае какво е блус, трябва да знае какво е суинг, за да суингира. Дори

един рапър трябва да знае какво е суинг,

защото той го казва с думи, суингира с думи. И това са много важни неща. Джазът е в основата на цялата комерсиална страна на музиката (поп музиката).

Даниел Димитров: Следващият ми въпрос е свързан с преподавателската Ви работа в Нов български университет (НБУ) и той може да бъде зададен само към един голям артист. Как се отнасяте към учениците, които Ви надрастват?

Камелия Тодорова: Когато събирах моята група от беквокалисти, избрах момичета, които могат да ме надминат доста бързо. Аз държа хората, които влизат във вокалната ми група, да са по-добри от мен. Защото аз правя диалог с тях и те трябва да са в много добра форма.

Разбира се, те има още много да учат – баланс, техника, слух, хармонии, солфеж, но човек се учи цял живот…

Както знаете, на Запад беквокалистите са изключително добри певци. В Америка школа за това е църквата, почти няма певци, които да не са минали оттам. При нас това го няма,

имаме си друг госпъл – народната музика

но има много сходни моменти в извличането на тоновете.

Даниел Димитров: Можете ли да избирате учениците си и по какви показатели го правите? Можете ли да начертаете профила на идеалния ученик, който го чака добра кариера?

Камелия Тодорова: Когато избирам ученици, просто ги разпявам. И за пет минути мога да преценя дали стават или не.

Даниел Димитров: Как реагирате, когато се сблъскате с непокрито самочувствие сред младите?

Камелия Тодорова: 90 процента от студентите, които идват в НБУ, са с тази нагласа. Затова им казвам, че трябва да си втълпят, че всичко, което ще правят четири години, е много работа. Много от тях се местят в други класове. Защото аз държа да ги науча на техника, тъй като всичко е свързано с дишане. Най-простото нещо се учи най-бавно и трудно.

Даниел Димитров: Какво намирате в отношенията със студентите и с децата Ви, които също се занимават с музика?

Камелия Тодорова:

Когато работиш с по-млади хора, оставаш в час

как се развиват нещата – и психологически, и интелектуално, и чисто творчески. Те носят друг заряд, който ми е интересен и мога да използвам като част от моята работа. За мен това е като да се преобразя в 20- или 30-годишно момиче. Аз влизам дори в техните настроения.

Когато запиша една песен, много е важно дъщеря ми да я хареса, защото в повечето случаи тя не одобрява от първия път, а чак по-късно.

Даниел Димитров: Съобразявате ли се с нейните коментари?

Камелия Тодорова: Съобразявам се с нейния коментар дали е добре изпято, защото тя е перфекционист. И за мен е важно тя да чуе дали някъде има грешка в израза, в самото изговаряне на думите, без значение дали е на български или английски. Тя, освен това, пише текстове.

Единственото нещо, което аз търся, е мелодията в думите да има покритие с линията на самата песен.

Даниел Димитров: А когато говорим за поп музика, от всички жанрове тя като че ли е най-неконвертируема? Кога най-сетне ще имаме истински успял поп певец навън?

Камелия Тодорова: Когато се оправи държавата. Не може да има една катастрофална политика в държавата, да няма държава, да няма управници и да искаме поколенията да се развиват нормално. Всичко е последствие. 25 години хората са възпитавани да не мислят, а по-скоро инертно да работят и да се учат. Това е резултатът. Хората, които успяват да не са инертни, отиват на Запад и не ги мързи. Защото знаят, че

на Запад мързелът не се плаща

Даниел Димитров: А джазът и джаз пеенето развиват ли се, има ли тенденции? Може ли да говорим за мода в джаза?

Камелия Тодорова: Всичко се осъвременява в крачка. Аз пеех традиционен джаз по един начин през 70-те години, когато изгрявах. Сега пея с други ритми, с други похвати. Правят се по-различни аранжименти. Както ние се променяме, така и музиката се променя.

Даниел Димитров: Певците и групарите изглеждат доста лежерни и недисциплинирани на фона на класическите музиканти примерно? Това така ли е според Вас – като човек, работещ с тези музиканти, и докъде може да стигне тази лежерност?

Камелия Тодорова: Това не е лежерност, това е ПР. Те са съсредоточени върху това как изглеждат, какъв имидж си създават и не разчитат толкова на данните си и на песните си. И това донякъде се опошлява, тъй като търсенето на имидж не е лесна работа. А

у нас винаги се търсят имитации

Човек трябва да си намери нещо, което не е имитация. Жалко е да го кажа, но единственият човек, който е намерил нещо оригинално и може да се продава, и е направил чудесен ПР, е Азис. Съжалявам, но това е факт. Това е професионално отношение към работата му.

Даниел Димитров: Доста добри български джаз музиканти работят в чужбина, но винаги се връщат, за разлика от класическите музиканти. Какво е Вашето обяснение? Питам Ви отново като човек, работещ с тези музиканти.

Камелия Тодорова: Не е лесно да се отделиш от корените си. Има хора, които са свикнали с тази атмосфера. Пробили са в тази атмосфера и в този свят. Те представляват нещо и искат да бъдат това нещо в България. Разбирам ги.

Аз също останах в България, защото съдбата така ми подреди живота. После стана късно да мисля за Запад, но още не съм спряла да мисля как да ходя по фестивали и да правя концерти в чужбина. Много по-лесно е да гостуваш и после да се върнеш вкъщи.

Импресарска агенция е това, което липсва сега, а преди го имаше. Съжалявам, че говоря за комунистическото време, но това беше плюс, поне в нашата професия.

Няма как нещата да станат без държавата

В повечето случаи тези агенции започват от държавата, след което стават частни. А тук, в Министерството на културата, разчитат първо да бъде открита частната агенция и държавата само да се хвали, че има артисти. Така просто не става.

Като говорим за класически музиканти, учудена съм, че никой у нас не търси контакт с големите световни агенции, които имат нужда от артисти. Аз лично знам за десетки такива в Берлин и Лондон.

Даниел Димитров: Когато говорим за звезди, винаги стигаме до хигиената и режима – на гласа, на тялото… Как е при Вас?

Камелия Тодорова: Много е скучно, защото трябва да го правиш всеки ден. Трябва да се упражняваш всеки ден, за да поддържаш гласа си. За мен най-важното е сънят, всичко останало се подрежда. Много е важно да поддържаш тялото и духа си, а това е свързано с дисциплина. Иска се много дисциплина, за да можеш да преминаваш в различни състояния, без да изпадаш в депресия…

Даниел Димитров: На този етап, след толкова опит, как подбирате репертоара си? Каква музика Ви впечатлява, какво искате да изразите от себе си?

Камелия Тодорова: По отношение на джаза смятам, че сега съм във възрастта, в която съм най-готова да импровизирам и да скадирам. Имам голям опит и доста музиканти, с които мога да си „говоря“ изключително добре.

По отношение на поп музиката – вече почти не изпълнявам тази музика, но през септември ще излезе нов синъл. Аз запазвам моя стил.

Не искам да излизам от това, което хората имат като представа за мен –

като човек, който е чувствителен, вътрешно богат, влюбен и винаги с надежда. Въпреки че новото парче се казва „Отначало“, може да подведе някого, че е тъжна песен, но тя е много оптимистична.

Аз винаги търся елемент на изненада, защото, ако не изненадам себе, няма да мога да изненадам другите.

Даниел Димитров: Няколко пъти по време на концерта, а и в този разговор, споменахте Людмил Георгиев. Споделихте, че той Ви е дал съвет да не се вълнувате от клюките? Доколко човек може да се опази от това?

Камелия Тодорова: Това зависи от човека. Просто не се обръща внимание. Може да е непочтено да го кажа на журналист, но аз не чета „интервютата“, които не съм давала.

Даниел Димитров: Накрая бих искал да Ви задам въпрос, който бих се притеснил да отправя към друг изпълнител. Какво четете в момента? Какво бихте ни препоръчали да прочетем?

Камелия Тодорова: „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс. Това е една много хубава книга, от която човек може да научи всичко, най-важното – как се преминава през изненади и как всичко зависи все пак от теб.

„Шантарам“ е истинската история за австралийски журналист, който бяга от затвора и става мафиот, отива в Индия и там започва живота си отначало.

Дъщерята на Ди Ди Бриджуотър – дете, принцеса и бисер на джаз феста в Банско

Майката е безспорна звезда, абсолютно харизматична, модерна, със завладяващ и богат на емоции глас – Ди Ди Бриджуотър. Дъщерята е не по-малко чаровна, гласовита и вървежна, но е сто пъти по-щура от която и да е млада жена на 36. Запознайте се с Чайна Моузес (Сhinamoses.com) – концертът й с Рафаел Лемоние (Raphael-lemonnier.com) бе един от безспорните акценти на джаз феста в Банско.

За разлика от майката, която сме гледали през 2006 и през 2008 г. в София, Чайна е у нас за първи път. И като истински добре възпитан гост споделя първите си впечатления с изречение, от което няма как домакинът да не се почувства благ: „Ооо, добре, че ме поканиха на този фестивал, за да знам по-нататък къде да си правя ваканциите“…

Когато човек я види за първи път, си казва: Няма такава лудетина. След като поговори с нея, разбира, че зад непрекъснатия й и на моменти истеричен смях, се крие един самороден талант, който

обича абсолютно всичко, което допуска до себе си –

от музиката до приятелите и мъжете. А любовта към това, което прави, е разковничето за успех и позитивизъм в отношенията й с хората.

И майката, и дъщерята нямат специално музикално образование, и това според Чайна е предимство: „Не смятам,че има правила, по които разбираш и оценяваш музиката. Или имаш талант да я разбираш, или имаш приятел и учител, който те измъква в различни ситуации, или си гениален. Е, аз не съм гений. Майка ми като малка ме учеше с думите: „Имаш таланта си, направи най-доброто, което можеш с него. Не се опитвай да бъдеш някой друг, който тялото ти технически няма да разреши да бъдеш“. Така че, колкото и да обичам скадирането на майка ми, аз нямам нейния слух.

Още по-любопитно е, че Чайна Моузес не пее госпъл, а само обича да го слуша. Обяснението: „Майка ми е католичка, баща ми – атеист. Никога не съм ходила в истинска църква. Открих госпъла по-късно. Но ние, по един или друг начин, изпълняваме госпъл, независимо дали вярваме в Господ“.

Аз се уча като малко дете,

до ден днешен. Пускм YouTube и гледам…

Най-хубавото е, че асоциациите с прочутата й майка не я дразнят, нито й пречат. Подобно на Ди Ди, Чайна записва първите си три албума на френски и „с удоволствие отново бих пяла на този език“.

В момента живее в Париж със съпруга си. Нямат деца, но ако имат, би ги насърчила да се занимават с музика, защото „музиката е прекрасно нещо“.

„Аз съм голяма късметлийка, казва Чайна. Не бих казала, че трудностите по пътя ми са били препятствие за мен и могат да ме спрат. Пея професионално от 15-годишна, 13 години работих като тв и радиоводеща. През 2008 г. започнах да продуцирам сама албумите си. Когато работиш за телевизия, виждаш и другата страна на индустрията. Била съм от двете страни и знам, че дори никой да не дойде на мой концерт, никой да не си купи диск или да не ми обърне внимание, това няма да продължава вечно и нещата ще се обърнат рано или късно. Така израствам. Никога не съм се обезкуражавала и не съм губила вяра в себе си. Продължавам напред. Най-хубавото, което може да ми се случи, са музиката и концертите“.

Незабравим момент от професионалната й кариера е участието й във френската версия на „Принцесата и жабокът“ (2009), където дублира гласа на принцеса Тиана. Ето какво си спомня от тогава:

Аз съм Дисни принцеса, макар и само на френски

Когато ме избраха и ми съобщиха, че съм аз, изпищях, а после започнах да се смея. Питаха ме какво толкова се радвам. Радвам се, че ще докарам до лудост толкова много родители – между 100 и 200 хиляди, които ще трябва да понасят децата си да слушат безкрайно този саундтрак. Защото аз самата като малка бях обсебена от малката русалка. Докарвах майка ми до пълна лудост с непрекъснатото пускане на тази касета. Сега си помислих: Охаа, как ще им скъсам нервите на тия родители. Бях много щастлива…“

В Банско Чайна Моузес представи програма под името Crazy Blues, обхващащ музика от 1920 до 1979 г. и с реверанс към имена като Дайна Уошингтън, Джанис Джоплин, Дона Съмър, Хелън Хюмс и др. Решихме да направим репертоар, който джаз фестивалите ще са длъжни да наричат блус репертоар, а блус фестивалите ще са длъжни да си признаят, че е джаз, обяснява певицата.

Казва, че музикантите й са джазмени, а не блусари и иска да докаже, че независимо от коя епоха идва песента и в каква форма е започнала, всичко може да бъде опростено и доведено до изначалния блус.

Единственото нещо, което мен ме интересува, е обратната връзка от публиката

Има две категории музиканти, обяснява Чайна. Едните свирят за себе си, но и за публиката, и по този начин се зареждат, опитват нови неща и докъде могат да стигнат. Аз нямам такава концентрация. Аз трябва да съм сигурна, че всички си тръгват усмихнати след мой концерт.

Затова, дори 90 на сто от публиката да не разбира английски, аз говоря, защото винаги се намира някой, който ще преведе на приятелите си. За мен е важно, че тази публиката е дошла да ме слуша. Така прави и майка ми. Затова, докато публиката не си тръгне щастлива, аз не напускам сцената. Не се шегувам.

Мразя да записвам албуми – това е ужасно

Тягостно е, когато работиш с усещането, че трябва да направиш нещо вечно. Бих правила албуми само на живо. Ако имах бюджет, всеки път щях да записвам албум на живо с много хора, които се забавляват. Според мен един албум е ценен за хората само, когато са те виждали на живо. Иначе не е оправдано.

Мечтата й за изяви на непознати места е свързана с Австралия, за да види кенгуру, да наблюдава залеза, да се запознае с аборигени и да пие бира. След това иска да посети и Нова Зеландия.

Съосновател е на фирма за ПР услуги в областта на културата, част е от програмата „Международен музикален съвет“ на ЮНЕСКО, бореща се за свободен достъп на културните достижения в над 150 страни, участва в благотворителни събития – AIDS Sociality, Everyone Sings Against и др.

Чайна беше любезна да отговори на няколко въпроса, специално за Новините.БГ:

Чайна, какво е да имаш майка като Ди Ди Бриджуотър?

Страхотно е. Виж аз докъде съм стигнала (Смее се с глас). Тя, на първо място, е страхотна майка. Насочи ме, окуражи ме и ме поощри в заниманията ми с музика, още когато бях на 13 години. Тогава аз дори не знаех, че имам талант.

Тя беше страхотната майка, която в труден за мен момент – бях в училище, имах проблеми, татко умираше от рак, беше пълен хаос у дома, но тя ме хвана и ме насочи в тази посока и каза „Тръгвай по този път! Ако има нещо, аз съм винаги до теб“.

Двете заедно имате ли съвместни музикални проекти?

Следващата година ни предстоят 3-4 съвместни концерта в Швейцария и Германия. Истината е, че е много трудно да си нагодим програмите така, че да бъдем заедно по едно и също време на едно и също място. Освен това, тя работи по нов албум. А когато работи по нова продукция, спира всичко, включително и концертите. И когато кажем, че сме свободни през 2017 г., хората недоумяват.

Какъв репертоар пеете двете заедно? Имате ли дуети?

Последния път пяхме мои песни. Но, общо взето, пеем това, за което имаме аранжименти. Защото най-често сме в съпровод на биг бенд или симфоничен оркестър. Оказва се, също така, че майка ми има много по-фънки парчета, с много по-модерни аранжименти от мен, което е забавно. Тя е по-голяма от мен, но е доста по-готина и съвременна.

Да я чакаме ли отново в България, може би с теб?

Не зная. Трябва да питаш нея. Тя е някъде между Франция и Италия. Лятото е периодът, в който се виждаме най-рядко. Най-голямата ми сестра е неин мениджър и във всеки един момент знае какво прави.

Какво ти е направила толкова телевизията, че казваш „Дотук с телевизията!“?

Аз живия с музика от 15-годишна, затова искам да се занимавам с музика. Когато имаш избор, избираш това, което харесваш.

Имала си ПР агенция. Сама ли си правиш ПР-а си сега?

Прави го моят бивша съдружничка в ПР компанията. Това е една много добра ПР компания. (Смее се гръмогласно).

Има ли шанс да си вземеш български музикант, който да пътува с теб по участия?

Кой знае. Всичко е възможно.

Диагноза, рецепта и лечение от Мирела Иванова

Няма по-удобен случай, в който да важи с пълна сила клишето, че името казва всичко. Мирела Иванова. За някои това може да не означава нищо, но за други – всичко. За трети е вулкан, потоп или простичка стихия. Но в никакъв случай няма да е простичко нещо или простичко нищо. Разговорът с Мирела Иванова е наслада и упование, и сила да вярваме и да знаем, че от дъното на дъното могат да излетят птици, а свободата им да се превърне в знак за добро начало.

И това е така, защото думите излизат от дъното, от бездната, от необятността на душата на една жена, за която говоренето в прав текст не е лукс, а кредо. А богатството на езика е оръжие, с което трябва да бъде застрелян всеки, омерзил този език.

Силна, фанатична и истинска – каквато може, трябва и е същността на един истински силен интелектуалец

И точно заради силата на истината, малцина могат да поставят обществени диагнози, да изписват правилните рецепти и да ни лекуват с умотворения еликсир. Е, такава ще усетите Мирела Иванова и на живо, и в интервюто, което даде за Новините.БГ.

Даниел Димитров: Г-жо Иванова, разговорът ни може да бъде в хиляди посоки. Предлагам да започнем с въпроси, които, дай Боже, след време да звучат неразбрано за четящите това интервю. Вие сте сред немногото български интелектуалци, заставащи с открито лице зад думите си. Тази година, в един от коментарите си за „Дойче Веле“, възкликнахте: Самонаказание е да свалим една партия и после да я преизберем. Този сценарий не се ли повтаря от четвърт век? Така ли ще стане и на 5 октомври? Имате ли някакво по-оптимистично предчувствие?

Мирела Иванова: Моята страст е да гледам действителността в упор, ценя пределната яснота и какъв оптимист мога да бъда? В България трудно се учим на каузи и гражданско поведение. С апатия, ожесточение, дребен и едър шмекерлък през годините си

отгледахме една паразитираща политвърхушка, чиито все по-хищни интереси не се досягат никъде до обществените

Питам се, защо не съумяваме да излъчим авторитетни, а не авторитарни фигури, личности с единосъщна професионална и морална цялост, та под тяхно водачество и с наше съучастие да се пресъгради страната – ами, очевидно, защото не искаме. Или пък не можем? Та лошо ли ни е да си цапкаме хленчливо из блатото, да четем жълто-кафяви парцали и масово да се осланяме на мантрата, че всички са маскари. Но да не забравяме все пак, че изборите на 5 октомври зависят от нас.

Даниел Димитров: Наистина ли всичко зависи от нас, и то при наличието на тази паразитираща политвърхушка, отгледана от самите нас, от нашата апатия? Вие някога пропускала ли сте правото си на вот?

Мирела Иванова: Не помня, но по-скоро – не. Убедена съм, и то не само когато говорим за избори и политическа надпревара, че всичко зависи на първо място от отделения човек.

Да гласуваш означава да притежаваш определена гражданска култура

да си вътрешно независим от “срам и гордост, любов и омраза”, да си информиран, да мислиш по-далеч от носа и хляба. Сдобиваш се и с моралното основание да критикуваш властта, да проявяваш публично несъгласията си, да предявяваш изискванията си към управлението. Е, случвало ми се неведнъж и да “гласувам с отвращение”, каквато е нихилистичната нашенска шега.

Даниел Димитров: Да поговорим за водата… Забравихме потопа в с. Цар Калоян през 2007 г. Звучи грозно, но май „преживяхме“ и жертвите в Аспарухово, сега водата убива хора в Мизия. Какво трябва да се случи на държавата, за да тръгнат нещата в правилната посока и да се възползваме от течението, а не да се давим в него? Защо никога не си взимаме поука и, по-страшното – защо никога не си учим уроците? И въобще, колко дълбоко може да бъде дъното?

Мирела Иванова:

Дъното е обратно пропорционално на паметта ни, колкото по-плитка е тя, толкова по-дълбоко е то

Говоря за съвкупността на паметта, която съхранява и героите, и градивния ни дух като нация, и предателите, и безмилостните, катастрофични дори обществени сривове, уроците и от вчера, и отпреди сто години едновременно. А тук си съградихме лесния навик да се олюляваме като диво махало: или се бием в гърдите за славното си минало, или се самоокайваме за мизерното си настояще, а здравата земя, на която трябва да се стъпи, да се работи усилно и смислено, е помежду им.

Сега за водата, на която сме назначили десетки кризисни щабове, след като ни е заляла. Сякаш държавата е завладяна от духа на абсурда, щом оставихме в началото на 21 век цял един град да бъде потопен и да няма нито един отговор: Защо? Докарахме се до предмодерността: с

невежо и омерзено население, изпаднало от всички прокъсани социални мрежи, и цинично нехаеща власт

и тая нематафорична картина бе илюстрирана още през 2007 г. от бедствената министърка Емел Етем и трагедията в с. Калоян, но кой я забележи, кой се опита
да я промени до днес?

Даниел Димитров: Когато попитах чичко Гугъл за Мирела Иванова, той ми предложи няколко интервюта с Вас, коментари и снимки, на които почти винаги сте усмихната? Какво е в състояние да помрачи една „жилава шопска пръчка“?

Мирела Иванова: Човек е повече отвътре и по-малко отвън, така си мисля – или поне така съм се самоизмислила. Усмивката ми е начин на общуване със света, но и броня, с която се пазя от неговата немилостивост. Преди години написах стихотворението “Природи”, в което “обяснявам случая”: “Отглеждам си котарак и катастрофи/ и две дълбоки бръчки – да поставят/ усмивката ми в скоби.” Тази нахаканост, естествено, ме е обладавала най-вече в младостта – сега имам още две дълбоки бръчки, които очертават кръст на челото ми, но не ги възпявам,

просто си нося кръста на трагически устроен човек

Даниел Димитров: Хубаво е, че този кръст не се е появил преди 10 ноември. Тогава наистина щеше да има проблеми и с властта, пък и с хората…

Мирела Иванова: Немислимо е и преди, и след, и изобщо един писател да няма проблеми и с властта, и с хората.

Даниел Димитров: Чичко Гугъл предложи за Вас и още нещо, което въобще не ме учуди – злоба, хвърлена от колеги, от писателските среди. Упреците най-често са свързани с къщата-музей на Иван Вазов, чиито уредник сте. Какво е състоянието на сградата днес? Наистина ли е пред разруха и Вие ли сте тази, която едва ли не целенасочено руши сградата…? Какво от направеното по време на Вашия мандат остава скрито за широката публика?

Мирела Иванова: Къщата-музей на Иван Вазов си стои на мястото, не просто най-старият български литературен музей, но и символно място за едничкото осъществено единение между поетът и неговия народ, между народът и неговия поет. Приживе и посмъртно. Е, фасадата не е обновявана от около двадесетина години и излъчва цялата запуснатост на настоящето ни,

знаменитият Вазов балкон се рони и така разказва културната политика на държавата

Къщата е построена през далечната 1895 г. и естествено се нуждае от непрекъсната “битова” поддръжка. По-същественото е, че атмосферата на духовна патина си съществува, високото, неотгонимо присъствие на националния ни класик трепти из въздуха, осезаемо е.

Не ми се разказва за извършените с кански усилия ремонти и реставрации през годините, за обновената изцяло документална експозиция, за възрожденската всеотдайност на уредниците, само ще спомена името на последния дарител – инж. Никола Хаджистамов, благодарение на когото през миналото лято направихме неотложен текущ ремонт.

Даниел Димитров: Говорите с любов за този културен храм, в който е живял и творил един от най-обичаните ни автори, ненепразно наречен патриарх на българската литература. Имате щастието и привилегията да стъпвате и работите там всеки ден, но и да се вдишвате от силата на Вазовия дух. Всичко това, със сигурност, е извор на вдъхновение за писателя Мирела Иванова. Всъщност, как пишете творбите си – на ръка или на компютър?

Мирела Иванова: Стихотворенията си ги пиша на ръка и с молив. На ръка пиша и някакви хрумки из разни бележници, обичайно така започват и разказите ми, после ги преписвам и довършвам на компютър. Дори да прозвучи маняшки, ще кажа, че

писането е мистичен ритуал, доближава се до състояния на транс, полусън, провидчество,

напрегната отнесеност, изисква принадлежността ти открай-докрай и “техниката” се намесва чак, когато работата опре да редакции. С други думи, трябва да си “слязъл от най-високото”, да си напуснал “разредения” въздух и да си се върнал в първи базов лагер – за да работиш вече с прояснена и “отстранена отчасти” глава.

Даниел Димитров: Сборникът „Всички разкази са за теб“ звучи като писан на пишеща машина. Четейки, човек усеща до болка къде най-силно сте удряла клавишите – от смях, радост и безгрижна любов до отчаяние, страх и презрение. Коя е думата, върху която най-силно удряхте клавишете? Разкажете историята около това, ако става за разказване…

Мирела Иванова: Надявам се, че кънтенето на клавишите в читателското съзнание не означава друго освен поставени акценти, белязване на знаци в паметта, подкана за съпричастност. Търсила съм го и в заглавието, инак не бих си позволила да заговоря на “Ти”, да се разфамилиарнича по модния напоследък и доста просташки маниер.

“Тези истории са се случили, само хората са други или другаде” – това изречение ще бъде изписано върху титулната страница и на второто издание, изречение, което споделя автентичността на историите, началото ми, тъй да се каже. Предхудожествеността им, ако има такава дума – а

думата, върху която най-силно съм удряла клавишите, е “попиляност”

Повечето герои от “Всички разкази са за теб” май копнеят за това да съберат попилените си животи, любови, родини. Защото родина може да бъде и детството, и езика, и споменът, например.

Даниел Димитров: Да поговорим за бермудските триъгълници между хората? В разказите историите, свързани с тях, звучат едновременно тъжно, жестоко и романтично. Как е в живота? Как е във Вашия живот?

Мирела Иванова: В моя живот е като в разказите ми, а и във всеки живот, в който някой е намерил кураж да пусне и отгледа едновременността и сложността на великото и смешното, на абсурдното и трагичното, на духовното и земното, също звучи многогласен хор, понякога ангелски, понякога дрезгав и разкъсващ в дисхармониите си.

Многоучен се получи този отговор, а истината е, че книгата се чете със страшно удоволствие и на един дъх от много и всякакви хора, и кой ли не и откъде ли не ми се обажда и ми пише, започвайки с думите: “Мирела, тези разкази са за мен”. В такива, преброени естествено мигове, узнаваш, че си струва. Че

всичко си струва – от ада на всекидневието до ада на въображението

от писането до живота, всичко!

Даниел Димитров: Друг от разказите прави тъжното обобщение: „Толкова много зима има в нас и наоколо…“ Виолетовото палто ли е спасението или нещо друго?

Мирела Иванова: Спасението е път, който всеки извървява сам, стига да поиска. Виолетовото палто от разказа или “Палтото от астраган” от едноименното ми стихотворение са и конкретен опит, и метафори, които ме сдобряват със студа.

Даниел Димитров: „Всичко, от което бягах, вече е в мен, затова и не бързам. Мога да изпусна всеки влак“, казва една от героините. Вие самата имала ли сте повод за подобни размисли?

Мирела Иванова: Всеки мислещ и чувствителен човек вероятно би могъл да произнесе, поне пред себе си, тези думи. То е част от личностното самоизграждане, където

несъмнено уязвимостта на познанието ни е вкопчена в силата да бъдем

Нима не мъкнем навсякъде свръхбагажа от бягства и неосъществености, от непомерни и непроявени страхове и несигурности, от тайни, които могат да ни сринат до основи, но пък го мъкнем изправени и с достойнство?

Даниел Димитров: А това пусто достойнство има ли си някаква цена? Или е безценно…?

Мирела Иванова: По нашите земи наистина е безценно, тъкмо защото много висока, дори страшна е цената му.

Даниел Димитров: Защо все още има писма, които не изпращаме, и думи, които не казваме? Не е ли много страшна цензурата, която след четвърт век демокрация мазохистично наричаме `автоцензура`?

Мирела Иванова: Понякога не става дума за автоцензура, а за атавистичната боязън, че изречените думи се сбъдват. Че написаното призовава събитието да се случи, предизвиква го. Нека помним, че Словото е енергия дори и в нашето словоблудно време.

Даниел Димитров: За финал, какъв камък носите днес в себе си и каква е силата му?

Мирела Иванова: Е, камъните са цели четири: гранат, аметист, ахат и розов кварц. Добрата новина е, че ги нося като нанизи, а не в пазва или шепа, за да замерям някого.

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание “Родна реч”. Години наред водеше телевизионното предаване “Остров за блажени” по БНТ, заедно с колегата си Бойко Ламбовски, а след това и артистичните поетични и кабаретни спектакли “Петък 13”.

През 1985 година се появява първата й книга „Каменни криле” и заглавието й става нарицателно за времето, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската й стихосбирка “Шепоти” и “Самотна игра”.

Поетесата често повтаря, че първата й “свободна” книга е “Памет за подробности” през 1992 г., определена от критиката като “един от манифестите на българския постмодернизъм” и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е “Еклектики”, донесла й националната литературна награда “Христо Г. Данов” и наградата на Сдружението на българските писатели.

Мирела Иванова обича да превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио „Дойче веле“.

Пътува с из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 г. в издателство “Вундерхорн” в Хайделберг излизат и двете й “немски” поетични книги, “Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа “Херман Ленц”, връчвана от германския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг.

Седмата й книга “Бавно” (2009) събира 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса. През 2012 година се появява и поетичната антология “Любовите ни”, която с артистична премиера в Народния театър “Иван Вазов” отбелязва 50-годишния рожден ден на поетесата. Най-новото от нея е сборникът “Всички разкази са за теб” (2014).