Диагноза, рецепта и лечение от Мирела Иванова

2

Няма по-удобен случай, в който да важи с пълна сила клишето, че името казва всичко. Мирела Иванова. За някои това може да не означава нищо, но за други – всичко. За трети е вулкан, потоп или простичка стихия. Но в никакъв случай няма да е простичко нещо или простичко нищо. Разговорът с Мирела Иванова е наслада и упование, и сила да вярваме и да знаем, че от дъното на дъното могат да излетят птици, а свободата им да се превърне в знак за добро начало.

И това е така, защото думите излизат от дъното, от бездната, от необятността на душата на една жена, за която говоренето в прав текст не е лукс, а кредо. А богатството на езика е оръжие, с което трябва да бъде застрелян всеки, омерзил този език.

Силна, фанатична и истинска – каквато може, трябва и е същността на един истински силен интелектуалец

И точно заради силата на истината, малцина могат да поставят обществени диагнози, да изписват правилните рецепти и да ни лекуват с умотворения еликсир. Е, такава ще усетите Мирела Иванова и на живо, и в интервюто, което даде за Новините.БГ.

Даниел Димитров: Г-жо Иванова, разговорът ни може да бъде в хиляди посоки. Предлагам да започнем с въпроси, които, дай Боже, след време да звучат неразбрано за четящите това интервю. Вие сте сред немногото български интелектуалци, заставащи с открито лице зад думите си. Тази година, в един от коментарите си за „Дойче Веле“, възкликнахте: Самонаказание е да свалим една партия и после да я преизберем. Този сценарий не се ли повтаря от четвърт век? Така ли ще стане и на 5 октомври? Имате ли някакво по-оптимистично предчувствие?

Мирела Иванова: Моята страст е да гледам действителността в упор, ценя пределната яснота и какъв оптимист мога да бъда? В България трудно се учим на каузи и гражданско поведение. С апатия, ожесточение, дребен и едър шмекерлък през годините си

отгледахме една паразитираща политвърхушка, чиито все по-хищни интереси не се досягат никъде до обществените

Питам се, защо не съумяваме да излъчим авторитетни, а не авторитарни фигури, личности с единосъщна професионална и морална цялост, та под тяхно водачество и с наше съучастие да се пресъгради страната – ами, очевидно, защото не искаме. Или пък не можем? Та лошо ли ни е да си цапкаме хленчливо из блатото, да четем жълто-кафяви парцали и масово да се осланяме на мантрата, че всички са маскари. Но да не забравяме все пак, че изборите на 5 октомври зависят от нас.

Даниел Димитров: Наистина ли всичко зависи от нас, и то при наличието на тази паразитираща политвърхушка, отгледана от самите нас, от нашата апатия? Вие някога пропускала ли сте правото си на вот?

Мирела Иванова: Не помня, но по-скоро – не. Убедена съм, и то не само когато говорим за избори и политическа надпревара, че всичко зависи на първо място от отделения човек.

Да гласуваш означава да притежаваш определена гражданска култура

да си вътрешно независим от “срам и гордост, любов и омраза”, да си информиран, да мислиш по-далеч от носа и хляба. Сдобиваш се и с моралното основание да критикуваш властта, да проявяваш публично несъгласията си, да предявяваш изискванията си към управлението. Е, случвало ми се неведнъж и да “гласувам с отвращение”, каквато е нихилистичната нашенска шега.

Даниел Димитров: Да поговорим за водата… Забравихме потопа в с. Цар Калоян през 2007 г. Звучи грозно, но май „преживяхме“ и жертвите в Аспарухово, сега водата убива хора в Мизия. Какво трябва да се случи на държавата, за да тръгнат нещата в правилната посока и да се възползваме от течението, а не да се давим в него? Защо никога не си взимаме поука и, по-страшното – защо никога не си учим уроците? И въобще, колко дълбоко може да бъде дъното?

Мирела Иванова:

Дъното е обратно пропорционално на паметта ни, колкото по-плитка е тя, толкова по-дълбоко е то

Говоря за съвкупността на паметта, която съхранява и героите, и градивния ни дух като нация, и предателите, и безмилостните, катастрофични дори обществени сривове, уроците и от вчера, и отпреди сто години едновременно. А тук си съградихме лесния навик да се олюляваме като диво махало: или се бием в гърдите за славното си минало, или се самоокайваме за мизерното си настояще, а здравата земя, на която трябва да се стъпи, да се работи усилно и смислено, е помежду им.

Сега за водата, на която сме назначили десетки кризисни щабове, след като ни е заляла. Сякаш държавата е завладяна от духа на абсурда, щом оставихме в началото на 21 век цял един град да бъде потопен и да няма нито един отговор: Защо? Докарахме се до предмодерността: с

невежо и омерзено население, изпаднало от всички прокъсани социални мрежи, и цинично нехаеща власт

и тая нематафорична картина бе илюстрирана още през 2007 г. от бедствената министърка Емел Етем и трагедията в с. Калоян, но кой я забележи, кой се опита
да я промени до днес?

Даниел Димитров: Когато попитах чичко Гугъл за Мирела Иванова, той ми предложи няколко интервюта с Вас, коментари и снимки, на които почти винаги сте усмихната? Какво е в състояние да помрачи една „жилава шопска пръчка“?

Мирела Иванова: Човек е повече отвътре и по-малко отвън, така си мисля – или поне така съм се самоизмислила. Усмивката ми е начин на общуване със света, но и броня, с която се пазя от неговата немилостивост. Преди години написах стихотворението “Природи”, в което “обяснявам случая”: “Отглеждам си котарак и катастрофи/ и две дълбоки бръчки – да поставят/ усмивката ми в скоби.” Тази нахаканост, естествено, ме е обладавала най-вече в младостта – сега имам още две дълбоки бръчки, които очертават кръст на челото ми, но не ги възпявам,

просто си нося кръста на трагически устроен човек

Даниел Димитров: Хубаво е, че този кръст не се е появил преди 10 ноември. Тогава наистина щеше да има проблеми и с властта, пък и с хората…

Мирела Иванова: Немислимо е и преди, и след, и изобщо един писател да няма проблеми и с властта, и с хората.

Даниел Димитров: Чичко Гугъл предложи за Вас и още нещо, което въобще не ме учуди – злоба, хвърлена от колеги, от писателските среди. Упреците най-често са свързани с къщата-музей на Иван Вазов, чиито уредник сте. Какво е състоянието на сградата днес? Наистина ли е пред разруха и Вие ли сте тази, която едва ли не целенасочено руши сградата…? Какво от направеното по време на Вашия мандат остава скрито за широката публика?

Мирела Иванова: Къщата-музей на Иван Вазов си стои на мястото, не просто най-старият български литературен музей, но и символно място за едничкото осъществено единение между поетът и неговия народ, между народът и неговия поет. Приживе и посмъртно. Е, фасадата не е обновявана от около двадесетина години и излъчва цялата запуснатост на настоящето ни,

знаменитият Вазов балкон се рони и така разказва културната политика на държавата

Къщата е построена през далечната 1895 г. и естествено се нуждае от непрекъсната “битова” поддръжка. По-същественото е, че атмосферата на духовна патина си съществува, високото, неотгонимо присъствие на националния ни класик трепти из въздуха, осезаемо е.

Не ми се разказва за извършените с кански усилия ремонти и реставрации през годините, за обновената изцяло документална експозиция, за възрожденската всеотдайност на уредниците, само ще спомена името на последния дарител – инж. Никола Хаджистамов, благодарение на когото през миналото лято направихме неотложен текущ ремонт.

Даниел Димитров: Говорите с любов за този културен храм, в който е живял и творил един от най-обичаните ни автори, ненепразно наречен патриарх на българската литература. Имате щастието и привилегията да стъпвате и работите там всеки ден, но и да се вдишвате от силата на Вазовия дух. Всичко това, със сигурност, е извор на вдъхновение за писателя Мирела Иванова. Всъщност, как пишете творбите си – на ръка или на компютър?

Мирела Иванова: Стихотворенията си ги пиша на ръка и с молив. На ръка пиша и някакви хрумки из разни бележници, обичайно така започват и разказите ми, после ги преписвам и довършвам на компютър. Дори да прозвучи маняшки, ще кажа, че

писането е мистичен ритуал, доближава се до състояния на транс, полусън, провидчество,

напрегната отнесеност, изисква принадлежността ти открай-докрай и “техниката” се намесва чак, когато работата опре да редакции. С други думи, трябва да си “слязъл от най-високото”, да си напуснал “разредения” въздух и да си се върнал в първи базов лагер – за да работиш вече с прояснена и “отстранена отчасти” глава.

Даниел Димитров: Сборникът „Всички разкази са за теб“ звучи като писан на пишеща машина. Четейки, човек усеща до болка къде най-силно сте удряла клавишите – от смях, радост и безгрижна любов до отчаяние, страх и презрение. Коя е думата, върху която най-силно удряхте клавишете? Разкажете историята около това, ако става за разказване…

Мирела Иванова: Надявам се, че кънтенето на клавишите в читателското съзнание не означава друго освен поставени акценти, белязване на знаци в паметта, подкана за съпричастност. Търсила съм го и в заглавието, инак не бих си позволила да заговоря на “Ти”, да се разфамилиарнича по модния напоследък и доста просташки маниер.

“Тези истории са се случили, само хората са други или другаде” – това изречение ще бъде изписано върху титулната страница и на второто издание, изречение, което споделя автентичността на историите, началото ми, тъй да се каже. Предхудожествеността им, ако има такава дума – а

думата, върху която най-силно съм удряла клавишите, е “попиляност”

Повечето герои от “Всички разкази са за теб” май копнеят за това да съберат попилените си животи, любови, родини. Защото родина може да бъде и детството, и езика, и споменът, например.

Даниел Димитров: Да поговорим за бермудските триъгълници между хората? В разказите историите, свързани с тях, звучат едновременно тъжно, жестоко и романтично. Как е в живота? Как е във Вашия живот?

Мирела Иванова: В моя живот е като в разказите ми, а и във всеки живот, в който някой е намерил кураж да пусне и отгледа едновременността и сложността на великото и смешното, на абсурдното и трагичното, на духовното и земното, също звучи многогласен хор, понякога ангелски, понякога дрезгав и разкъсващ в дисхармониите си.

Многоучен се получи този отговор, а истината е, че книгата се чете със страшно удоволствие и на един дъх от много и всякакви хора, и кой ли не и откъде ли не ми се обажда и ми пише, започвайки с думите: “Мирела, тези разкази са за мен”. В такива, преброени естествено мигове, узнаваш, че си струва. Че

всичко си струва – от ада на всекидневието до ада на въображението

от писането до живота, всичко!

Даниел Димитров: Друг от разказите прави тъжното обобщение: „Толкова много зима има в нас и наоколо…“ Виолетовото палто ли е спасението или нещо друго?

Мирела Иванова: Спасението е път, който всеки извървява сам, стига да поиска. Виолетовото палто от разказа или “Палтото от астраган” от едноименното ми стихотворение са и конкретен опит, и метафори, които ме сдобряват със студа.

Даниел Димитров: „Всичко, от което бягах, вече е в мен, затова и не бързам. Мога да изпусна всеки влак“, казва една от героините. Вие самата имала ли сте повод за подобни размисли?

Мирела Иванова: Всеки мислещ и чувствителен човек вероятно би могъл да произнесе, поне пред себе си, тези думи. То е част от личностното самоизграждане, където

несъмнено уязвимостта на познанието ни е вкопчена в силата да бъдем

Нима не мъкнем навсякъде свръхбагажа от бягства и неосъществености, от непомерни и непроявени страхове и несигурности, от тайни, които могат да ни сринат до основи, но пък го мъкнем изправени и с достойнство?

Даниел Димитров: А това пусто достойнство има ли си някаква цена? Или е безценно…?

Мирела Иванова: По нашите земи наистина е безценно, тъкмо защото много висока, дори страшна е цената му.

Даниел Димитров: Защо все още има писма, които не изпращаме, и думи, които не казваме? Не е ли много страшна цензурата, която след четвърт век демокрация мазохистично наричаме `автоцензура`?

Мирела Иванова: Понякога не става дума за автоцензура, а за атавистичната боязън, че изречените думи се сбъдват. Че написаното призовава събитието да се случи, предизвиква го. Нека помним, че Словото е енергия дори и в нашето словоблудно време.

Даниел Димитров: За финал, какъв камък носите днес в себе си и каква е силата му?

Мирела Иванова: Е, камъните са цели четири: гранат, аметист, ахат и розов кварц. Добрата новина е, че ги нося като нанизи, а не в пазва или шепа, за да замерям някого.

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание “Родна реч”. Години наред водеше телевизионното предаване “Остров за блажени” по БНТ, заедно с колегата си Бойко Ламбовски, а след това и артистичните поетични и кабаретни спектакли “Петък 13”.

През 1985 година се появява първата й книга „Каменни криле” и заглавието й става нарицателно за времето, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската й стихосбирка “Шепоти” и “Самотна игра”.

Поетесата често повтаря, че първата й “свободна” книга е “Памет за подробности” през 1992 г., определена от критиката като “един от манифестите на българския постмодернизъм” и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е “Еклектики”, донесла й националната литературна награда “Христо Г. Данов” и наградата на Сдружението на българските писатели.

Мирела Иванова обича да превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио „Дойче веле“.

Пътува с из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 г. в издателство “Вундерхорн” в Хайделберг излизат и двете й “немски” поетични книги, “Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа “Херман Ленц”, връчвана от германския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг.

Седмата й книга “Бавно” (2009) събира 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса. През 2012 година се появява и поетичната антология “Любовите ни”, която с артистична премиера в Народния театър “Иван Вазов” отбелязва 50-годишния рожден ден на поетесата. Най-новото от нея е сборникът “Всички разкази са за теб” (2014).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: