Музикантите у нас живеят лесно и не са изстрадали музиката, която правят, твърди топ барабанистът Димитър Димитров

1111

Джазът е моментът, в който измиваме мръсотията от деня. А денят няма да стане по-чист, затова имаме нужда от  изкуство. Зад тези, макар и не негови думи, застава Димитър Димитров – един от първокласните европейски джаз барабанисти през последните 20 години, работил с Мишел Льогран, Ранди Брейкър, Ели Дегибри, Марк Смол и много други.

Сред колегите си Митко има авторитет на човек, който е честен, директен и почтен, и едновременно с това – много отдаден на музиката. Още докато е в България, той напуска сигурното място в биг бенда на БНР и минава на свободна практика, а преди няколко години взима спонтанно решение да живее в Ню Йорк заедно със съпругата си и двете си деца.

Високата си класа музикантът показа и на джаз феста в Банско, където свири с Георги Георгиев (бас китара), Алекс Гудман (китара) и Мат Маранц – един от най-известните сакскофонисти в Ню Йорк (Mattmarantz.com, на снимката долу вдясно, вляво е Гудман), въпреки че още няма 30 години.

В момента българинът подготвя амбициозен проект с още трима топ музиканти. Това са Уейн Ескофери (Escofferymusic.com), Пол Боленбек (Paulbollenback.com) и Петър Славов (Peterslavov.com).

В интервю, дадено за БТА, Димитър Димитров (Mitkodrums.com) разказва за живота си отвъд Океана, обяснява защо Ню Орлиънс вече не е център на джаза, защо младите американци са умопомрачително агресивни и защо според него у нас има изкривен  патриотизъм.

Даниел Димитров: Всички музикални експерти неизменно Ви поставят в топ 10 на перкусионистите  в България. Кое Ви накара да напуснете страната и да заминете за Щатите?

Димитър Димитров: Точно това. Когато си в топ 10, трябва да искаш да отидеш още по-нагоре.

Даниел Димитров: Не искате да сте пръв на село…

Димитър Димитров: Не. В България започнах да се чувствам не отегчен,  не предаващ се, но започна да ми става по-лесно. Междувременно, пътувах няколко пъти до Америка, докоснах се до духа. А хич не е добре, когато духът започне да липсва на един човек на изкуството…

В Щатите свиря и се срещам с личности, с които дори само да си говориш половин час на улицата е страхотно зареждане. Не че в България няма такива хора, но са много малко.

Ние сме много малка и много изолирана от Европа страна

а това е ужасно. В каквито и успешни проекти да съм участвал, те просто не могат да се продадат навън.

Даниел Димитров: Има ли нещо, което Америка не може да Ви даде като музикант?

Димитър Димитров: Аз съм от поколението, което се е учило по време на комунизма. Още от малък имах шанса да се уча на музика в оркестър, и то безплатно. Това, в музикално отношение, не можеше да ми случи в Америка. Но Америка ми дава всичко останало. Все пак, джазът е тяхната музика. Аз съм свирил страшно много, но не винаги фокусирано и правилно. Затова, когато заминах преди две години, се върнах много назад по отношение на стила и на маниера на свирене. Тук аз свирех доста отворено и модерно, според общоприетите понятия. А там свиря основно  бибоп.

В България изпълнявах много авторска музика, едни неща, които бяха изсмукани от пръстите, изкилиферчени. А много

малко музиканти имат добра основа по отношение на американската традиция

което e А и Б за джаза.

Даниел Димитров: Какъв според Вас трябва да е психологическия профил на един успял в родината си човек на изкуството, който решава да емигрира? Да е авантюрист? Да е широко скроен? Да има чувство за хумор, може би? Или…

Димитър Димитров: Смелост и лудост – това са двете неща, без които изкуството не върви…

Даниел Димитров: Като говорим за това, Ваши колеги споменават и думата агресия…

Димитър Димитров: Да, разбира се. В Америка младите са умопомрачително агресивни и натискащи, когато става дума за кариера. Но едно е кариера, а друго – правене на музика. Аз лично не съм агресивен, най-малкото защото съм от друго поколение. Но младите американци са много дигитални, много бързи, постоянно чатят, постоянно пишат мейли, промотират се…  Аз съм възпитан по друг начин, което може би е хубаво като добродетел, но не върши работа като инструмент за кариера.

С две думи – ние тук сме свикнали да свирим добре, да ни се обадят и да ни поканят. Там

трябва ти да се буташ и всичко е много натегнато

Даниел Димитров: В тази почти лудница как правите връзка с музикантите, с които свирите там? Как ги подбирате?

Димитър Димитров: О, те са море. Аз дори се шегувам, че трябва да направя група с много лоши музиканти и да се промотирам така: „Елате да чуете най-лошата група в Ню Йорк”, и хората ще дойдат, защото ще им бъде интересно. Но всичко е въпрос на подбор. Важно е да сте една кръвна група, особено когато се пътува.

Даниел Димитров: Когато стане дума за А и Б на джаз музиката, Ваши колеги развенчават мита за Ню Орлиънс като мека на джаза…

Димитър Димитров: Ню Орлиънс е невероятно, магическо място, но за човек, който отива там за пет дни. Това е туристическа атракция  – от храната до музиката…

Даниел Димитров: Като говорим за музикална среда, как Ви се струва тя в България – като изпълнители и като публика?

Димитър Димитров: Музикантите тук са принудени да правят всякакви компромиси, както бях аз преди да замина. Естествено, че и в Америка правя компромиси, но

в България е много по-лесно да бъдеш музикант

Музикантите живеят много лесно, платени са много добре. Те много малко страдат. Не са изстрадали музиката. В Америка има много добри музиканти, които не живеят добре, но това просто е техният път…

Даниел Димитров: Нали знаете, че ако кажете на средностатистическия музикант в България, че живее добре, той сигурно ще Ви се изсмее?…

Димитър Димитров: Бих го казал на който и да е! Аз съм изкарвал минимум 2000 лв. преди да замина, а знаете колко е средната заплата. Еквивалентът би бил, ако в Ню Йорк изкарвам 20 или 30 хиляди долара при средна заплата 5-10 хиляди долара. А това е нереално.

Даниел Димитров: Знам, че преподавате в Щатите. Там сега е много модерно да се дават видео уроци? Одобрявате ли този подход?

Димитър Димитров: Правил съм такова нещо с едно момче, което в момента е в Лондон. Колкото и да е интересно, това пак е свързано с болестта на интернет.  И няма как да замени близкия контакт, живата връзка. Прави се с цел всичко да се унифицира и да се спести пространството от единия до другия край на САЩ.

Даниел Димитров: Заминаването в Америка окончателно ли е?

Димитър Димитров: Ние, българите, имаме един малко изкривен патриотизъм…  Всеки е гражданин на света. Естествено, че бих се върнал за нещо добро тук. Или пък ще отида в друга държава – Франция или Сърбия, или където и да е. Не трябва да ги забиваме нещата на всяка цена в България. Дай Боже, американци да идват тук, за да живеят и да творят. Идеята е обаче да привлечем такива, които ще ни дадат друг, различен мироглед.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: