Български алпинисти за пътя до короната на Патагонските Анди

111

„Природата в Патагония е умопомрачителна, зашеметяваща. В момента, в който за първи път ми се откри Серо Торе, стоях и само гледах. Не можех да повярвам, че съществува такава скална игла. Съзнанието не обработва възприятията…“

Думите са на Мартин Маровски, член на българската експедиция „Опашката на дракона“, покорила за първи път короната на Патагонските Анди.

Върхът с височина „едва“ 3128 м е едно от най-големите предизвикателства за алпинисти от цял свят, поради своята висока техническа сложност, съчетана със суровите климатични условия.

Там се намират едни от

най-сериозните и непревземаеми скални формации в света

Ледените върхове с отвесни стени достигат 1500 метра, а единствените по рода си снежно-ледени  образувания наподобяват огромни причудливи гъби. Върховете са обградени от системи с труднопроходими ледници, които пропадат във фиордите на Южния Пасифик. „Десертът“ към тази картина са бурите, стигащи над 200 км/ч.

За Мартин, Виктор Варошкин, Руслан Вакрилов и Григор Вътев всичко това вече е история с щастлив край. Водени от общи идеи, четиримата се събират преди година и половина. Всъщност, Мартин и Виктор катерят заедно от години. Григор е бил три пъти в Патагония и знае всичко за региона, а Руслан е и катерач, и фотограф-оператор.

„Хората в една експедиция задължително трябва да са приятели, категоричен е Мартин. Ако ще да са много силни катерачи, няма как да им се получи без приятелство и разбиране. Иначе

социално-битовата изолация, която властва в планините, просто ще те разпокъса

„Алпинистите са леко криви характери, визирам и себе си – силно его, постоянно доказване, продължава Мартин. Няма какво да се лъжем, това е истината. А преодолелите това са алпинистите на световно ниво. Те няма какво да доказват вече“.

Мартин Маровски е в плен на планината от 6-и клас, а от 1992 г. досега посвещава цялото си време на алпинизма и на занимания, близки до него. Заедно с Виктор води курсове по катерене, алпинизъм и планинарство, преподава в единственото на Балканите училище за планински водачи в с. Черни Осъм. Виктор пък работи на хеликоптер, а Григор е във фирма, която създава стени за изкуствено катерене. Руслан е фотограф-оператор.

222

Пред Vesti.bg Мартин Maровски отговори на въпросите на Даниел Димитров:

– Защо чак сега български екип покорява Серо Торе?

Мартин Maровски: За да направиш такова сериозно изкачване, трябва да си сложиш главата в торбата, тоест да се откъснеш от външния свят и наистина да мислиш само за това катерене. Предишни експедиции не са успели, защото може би им е липсвала тази мотивация…

– А имало ли е опити?

Мартин Maровски: Да, 5 или 6 експедиции, но просто не са имали късмет. Някои са стигали до под върха, нещо ги е разколебавало и са сменяли целта. На нас ни се получи, на първо място, защото ни допусна планината. Няма какво да се лъжем.

– Но едва ли всичко е било въпрос само на късмет…

Мартин Maровски: Но ако нямахме хубаво време, беше абсурдно да успеем. Другото важно нещо е, че ние се занимаваме с този вид технично стенно катерене, и се чувстваме наистина подготвени. Без да преувеличавам, смея да твърдя, че бяхме подготвени. Още докато се подготвяхме в България, бях сигурен, че нещата ще станат.

Вярно е, че един месец не можахме да стигнем дори до подножието – заради супер лошото време. А там времето е определящо. Има европейски експедиции, които ходят до там по 3-4 пъти и буквално нищо не правят. Стоят долу и гледат през стъклото как вятърът блъска зверски…

– А чисто алпинистки кое беше най-трудното?

Мартин Maровски: До стигането ни в подножието имаше два дни катерене – един ден подход с около 20 км ходене по ледник, следван от базов лагер. Но този базов лагер е на противоположната страна на маршрута, по който трябва да се продължи. Тоест, лагерът е на източната стена, а ние трябваше да минем на западната стена. А за да стигнеш до западната стена, трябва да изкатериш над 2000 м положителна денивелация – качваш се по един ледник, след което стигаш една премка между два върха, спускаш се 1 км надолу от другата страна на тази премка, отново набираш километър и малко повече, за да стигнеш до лагера, който всъщност е началото за истинското катерене. После имахме 12 часа нон стоп трудно и по-скоро опасно технично катерене.

Всичко това трябва да си го осъзнал предварително, за да успееш!

– Какво е усещането горе, на върха? Какви ти е в главата?

Мартин Maровски: В алпинизма няма моментно удоволствие. Удоволствието идва, след като е свършена цялото предизвикателство, прибрал си се в България, пиеш си биричката и тогава всъщност усещаш какво си направил.

Аз съм катерил по целия свят, но този връх ми достави невероятно удоволствие. От радост ми потекоха и сълзите… Това ми се е случвало само на Монблан, когато качихме наш приятел алпинист в инвалидна количка.

На Серо Торе чувството беше неописуемо. Друг мой приятел – алпинистът Дойчин Боянов, казва: „Не можеш да си представиш колко си щастлив, че не си виждал Серо Торе на живо“. Защото видиш ли го веднъж, оставаш завинаги запленен и зависим от красотата му.

– Как потичат сълзи при тези минусови температури?

Мартин Maровски: От радост няма проблем да потекат. (Смее се.) Освен това, ние уцелихме перфектно време – минус 5-7 градуса. Друго е да катериш на минус 20.

– Казваш, че цялата Патагония е едно райско кътче...

Мартин Maровски: Да, там видях за първи път скункс, броненосец, както и едно животно, което така и не разбрах как се казва – кафяво, като голям пуяк.

В Ел Шалтен срещнах най-засмените и щастливи хора. Те на заключват къщите и колите си. Нямаше къде да живеем, запознахме се с един човек и той ни пусна в супер луксозната си къща и замина някъде… Няма такъв готин свят, който дано не бъде опорочен от масовия наплив на туристи.

– Споделяш, че при една такава експедиция много важно е приятелството. А ако нямаш подходящия човек/приятел?

Мартин Maровски: Не си избираш такива цели. Сваляш нивото.

– Някога страхувал ли си се за оцеляването си?

Мартин Maровски: В реалния живот аз съм доста страхлив човек. Примерно, в България никога не карам по магистрала с над 110 км/ч.

В планината не съм страхлив, но винаги мисля напред – какво може да се случи и как да го предотвратя. Постоянно има такива ситуации. Все пак, алпинизмът е доста рисков спорт и, за съжаление, трагедиите са част от него.

– А откъде идва името на експедицията?

Мартин Maровски: Силуетът на Серо Торе наподобява опашката на дракон. От там тръгна, направихме и сайт Dragontales.bg – приказките на дракона. И всички следващи пътувания ще са под това име.

– Българските алпинисти преди години бяха тачени като национални герои. Защо в последно време не се говори за българските алпинисти? Няма известни имена, на които всички да се възхищават?

Мартин Maровски: Безспорно, навремето, при социализма, държавата наливаше страшно много пари в алпинизма, и нивото беше много високо. Няма какво да се лъжем, в момента нивото на алпийското катерене е ниско. Както много други спортове.

– Как оцелявате?

Мартин Maровски: Имаме спонсори. Защото мисля, че правим неща, които са значими на национално и дори на световно ниво. Успяхме да привлечем хора, които ни вярват и ни подкрепят. Най-големият ни спонсор е планинар, човек, който не иска да афишира с името си – уточнявам, че не се занимава с нищо нередно. Помага ни безрезервно, без да очаква нещо в замяна.

333

Автор: Даниел Димитров.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: