Archive for the ‘радостта от живота’ Category

Васко Василев: Лекотата е въпрос на професионализъм

29/03/2016

1

Той е един голям плюс. Огромен. Заряд. Резервоар, пълен с енергия. Пулс. Сърце, изплетено от обич. Усмивка, чиято прозрачност и детска чистота могат да изумят всеки (не)подготвен за среща е него. Но не и онзи, който е бил на поне един негов концерт.

Васко Василев говори с любов – за местата, през които минава, за хората, до които се докосва с ноти и с душа, за стълбичката, която продължава неуморно да изкачва – за да бъде нов, различен, интересен, магнетичен. И всичко това – със 100-процентова подплата от труд и талант.

„Васко@40“ е автобиографията, която талантливият музикант дописа, а неговата вярна публика поглъща като топъл хляб. И късайки парчета от нея – книгата, но и от него – Васко, сякаш забравя, че вечно е само изкуството, а ние – хората, трябва да се пазим един друг, за да се радваме на съвместното си живеене.

Докосването до Васко Василев (Васко, когото всички обичат!) може да бъде и знак, и урок, и вяра, и надежда, и любов за това, че не всичко сред хората е изгубено, а най-прекият път към щастието е в баланса и способността да бъдеш себе си.

2

Пред Vesti.bg Васко Василев отговаря на въпросите на Даниел Димитров:

– Г-н Василев, поздравления за концерта в „Арена Армеец“. Как се чувствате след толкова много енергия, която раздавате на сцената? Бихте ли споделил какво беше чувството в края на този концерт? Какво си казахте след това?

Васко Василев: 12 000 човека и такава огромна зала, а всъщност

чувството беше абсолютно противоположно

чувство за интимен концерт. Виждах приятели в публиката, а въобще не си представях, че ще се чувствам интимно в тази зала. Беше много хубаво.

Но слава Богу, че веднага след това заминах за Токио за друг концерт – така успях да не се почувствам празен…

– Бихте ли направил отново концерт в тази зала – „Арена Армеец“?

Васко Василев: Разбира се, ако има публика, която да дойде. Това е много хубава зала. Аз и екипът ми мислим да дойдем през есента в България за

друго турне, с друг концерт

Иначе залата няма значение. Важна е публиката.

– В началото на спектакъла обявихте, че Лили Иванова Ви е насърчила за концерт в най-голямата българска зала. Какво Ви каза тя след концерта?

Васко Василев: Лили беше на концерта и веднага след това ми пусна sms. Имаше прекалено много хора и беше трудно да се видим. Но сега отивам да я видя на репетиция за нейния концерт.

lili vasko

– Заедно на сцената ще Ви видим ли отново?

Васко Василев: Сигурно. Всичко е Божа работа.

– Какъв бе подхода Ви при създаването на програмата в „Арена Армеец“? Чухме музика от поне 5 жанра.

Васко Василев: Много мислих по това, защото исках да има нещо ново, което не сме правили никъде. Това бяха трите кратки опери, които представихме („Турандот“, „Мадам Бътерфлай“, „Кармен“ – бел. а.). Щеше ми се да има неща, които българската публика познава и харесва – като гостите от „Чамбао“ и Кралския балет.

Не бях идвал за концерт тук 2-3 години и

исках да покажа какво съм правил извън България, затова представих това, с което съм най-горд

– Това означава, че самото място – залата, не е била от значение за репертоара…

Васко Василев: Абсолютно не. Като музикант ти трябва да грабнеш публиката в каквото и да е помещение. Фламенкото, което имаше и на моя концерт, „работи“ еднакво добре и в клуб, и в голяма зала, и на стадион.

– Специално за шоуто пристигна най-добрият балетмайстор на Кралския оперен балет на Великобритания – Стивън Макрей (Stevenmcrae.co.uk)? Как се запознахте с него?

Васко Василев: Много често работя със Стивън. Познаваме се от операта, аз съм свирил много от произведенията, на които той играе. Той е и хореограф, и топ танцьор, много интересен човек. Австралиец е.

Започнахме да правим наши проекти и в момента развиваме проекта, който представихме в „Арена Армеец“ заедно с прима балерината Яна Саленко. Имаме планирани турнета в Австралия, Япония, САЩ.

– Как се усеща химията в музиката и между музикантите?

Васко Василев: Със всички, които бяха на концерта в „Арена Армеец“,

химията е отдавна доказана

Така че, в този смисъл, нямаше експеримент.

– Съпругата на Стивън – Елизабет Харод, е не по-малко име в света на балета, също солист на Кралския балет? Да очакваме ли скоро и нейно гостуване в България?

Васко Василев: Трябва да питате Стивън. (Смее се.)

– Записахте нов албум с „Чамбао“. Трима от тях видяхме на 29 февруари. Колко важно е приятелството и добрите чувства между музикантите, когато работят заедно? Как постъпвате, когато се налага да работите с хора, които не харесвате?

Васко Василев: Като професионалист не може да не харесваш никого. Понякога може да не харесваш диригент или певец, или да не си съгласен с тях. Но

да не харесваш не е професионално

Като професионалист аз, по някакъв начин, трябва да повярвам във всичко, което правя. Дори да не е моето любимо нещо!

А когато работиш с хора като „Чамбао“, с които сме приятели, тогава е съвсем друго. Ние сме няколко човека, които създават нещо много по-лично и по-интимно. И този процес е много по-различен от това да си с огромен оркестър, където няма нужда да си приятел с всички.

– Казвате, че Ви изморяват уморените глупави хора. Често ли ги срещате?

Васко Василев: Ами не чак толкова често (Смее се.) Срещам ги отвреме навреме по аерогарите. (Смее се с глас.)

– Докъде може да стигне експериментът в музиката? Последното, което прочетох за Вас, е проект за караоке опера в Пекин…

Васко Василев:

Експериментът може да стигне до всичко! Няма граници

Когато си музикант, музиката носи на всички хора толкова хубави, позитивни неща. Затова моята задача е музиката да стигне до възможно най-много хора и да ги докосне.

– Докъде стигат мечтите Ви в посока експериментиране?

Васко Василев: В Китай, например, класическата музика въобще не е популярна. Китайците не са възпитани с нея. Това е мисия, която носиш и се опитваш да привлечеш хората към изкуството, което ти правиш, като уважаваш и тяхното изкуство.

– Преиздавате с допълнения автобиографията си „Васко@40“, излязла преди пет години. А ако трябваше да напишете книга само за последните пет години, какъв щеше да е професионалният акцент в нея – ако става дума за събитие, за човек, за постъпка, за среща…?

Васко Василев: Не се е случило нещо толкова различно, а по-скоро – консолидиране на изкуството, което правим, на проектите, на музиката. Затова и

книгата стана малко по-философска

Може би е от възрастта (Усмихва се широко). Няма чак толкова луди случки, както когато си по-млад.

– Казвате по-философска…

Васко Василев: Да – като виждане към музиката, като даване на равносметка какво постигаш с тази музика, докъде си стигнал, какво още може да стигнеш…

– Казвате „Аз съм това, което свиря“. Поставяйки знак на равенство между музиканта и неговата музика, кой е жанрът, който Ви изразява най-добре? И защо :)

Васко Василев: Като класически музикант съм трениран да правя всякаква музика – Бах, танго, поп, филмова музика, фламенко… Хубавото на инструменталиста е, че има възможност да прави различни неща. Един поп певец, например, прави само поп песни. Ако гласът ти е поставен да пее фолклор, пееш само фолклор… А аз

имам възможност да скачам в различни стилове и това много ми харесва

В момента експериментирам боса нова, което е по-различно от фламенко.

– Артист сте на 100 процента и това е безспорно. Не Ви ли изкушава сега сцената на театъра или киното? Все пак имате актьорски стаж от детството :) Или всичко опира до времето, което не стига за всичко?

Васко Василев: Изкушава ме. Ако е добър проект – защо не. Така че, ако някой ме покани – с удоволствие! (Смее се.)

– Не мога да не Ви задам и въпрос, чийто отговор у нас се търси от много години? Какво не й стига на българската култура, за да бъде конвертируема? Имаме супер добри артисти, творци, а продуктът се оказва не толкова успешен?

Васко Василев: Аз не виждам така нещата – че не са успели да направят пробив. Защото, първо, в класическата музика има достатъчно изпълнители, които пеят и в „Ковънт Гардън“, и в „Метрополитън“… И те не са един, двама или трима. А наши концерт майстори има в различни оркестри по света.

Не можем да направим експорт в поп музиката или в киното, но това е нормално за малка страна, която при това не е англоезична. Всички знаем, че пазарът се държи от Америка и страните, в които се говори този език.

Според мен

това, което правим като малка страна, е изключително успешно

ако се гледат фактите. Винаги в една малка страна всеки си мисли, че навън е по-хубаво. Не е така!

– Когато човек Ви слуша да говорите за работата си, остава с усещането не само за това, че обичате професията си, но и че всичко се постига с лекота. Едва ли е така, разбира се. Какво или кой Ви дава тези крила?

Васко Василев: Лекотата пак е въпрос на професионализъм. Не може да излезеш на сцената и да дадеш на публиката чувството, че се трудиш. Публиката е дошла да се забавлява! Не може да забавляваш някого, ако изглеждаш все едно копаеш с мотиката на някоя нива (Смее се). Разбира се,че зад всичко има труд, с който трябва да постигнеш тази лекота. Албена и Максим също танцуват върху леда с лекота, но зад това стоят тренировки.

– Около концерта в „Армеец“ един човек от Вашата фамилия събра не по-малко симпатии от Вас самия. Става въпрос за Вашия дядо. Как е той?

Васко Василев: Последно говорих с него преди два дни от Япония. След като разбра къде съм, каза „Ми защо си толкова далече?“ (Смее се). Той беше много щастлив на концерта и понеже малко не чува, е добре да идва в зали като „Армеец“, където има силен звук. Надявам се да го видя скоро. Малко не го държат колената, така че сега уреждам доктор да го прегледа.

Българи пътуват до края на света за 750 лв.

28/03/2016

1

Петима млади българи откриха сърцето на зимата, и то с минимален бюджет. Повече търпение и 750 лв. са необходими, за да стигнете до Лофотенските острови в Норвегия, разказва Деси, един от участниците в групата.

До тази почти най-северна част на Европа се пътува със самолет – до Малмьо, автобус – до Осло, още 16 часа с влак до Будьо и ферибот до Рейне..

Може би звучи малко натоварващо, но всъщност е приключение, изпълнено с много гледки, красиви и незабравими пейзажи, обяснява Деси. По думите й най-красиво е в Москенесьой, там няма хотели и големи бетонови отливки, а само малки червени дървени къщички, оборудвани с всичко, от което човек има нужда като турист.

Между 40 и 50 лева струва една нощувка на островите. Освен това, дестинацията не е много популярна сред туристите заради начина, по който се стига до там. Но пък е добре позната на любителите на фотографията и тези, които не обичат клишетата, казва Деси.

Тя е удивена от девствената природа: „Особено сладурско беше една сутрин. Докато си пиехме кафето, една видра се миеше на метри от нас“.

Има още нещо впечатляващо – островите са свързани с път с обща дължина около 400 км, стигащ до континенталната част.

IMG_0180

По този път минава автобус, но само веднъж на ден, продължава Деси: „Чувстваш се наистина като на края на света. Хубавото е, че автобусът винаги спира, но емоцията за чужденеца е голяма – заради неизвестността“.

За тези, които се интересуват, ще кажем, че, освен полета, Деси и приятелите й са изминали общо 3200 км с влак, 600 – с автобус, 100 – с ферибот, и още 350 км на островите с автобус. Всички пътни са им излезли около 450 лв., а трите нощувки – около 300 лв. (с престоите в Осло и Стокхолм).

Лофотенските острови е архипелаг в Норвежко море, изграден от гранит, гнайс и сиенит. Надморската височина е 1 226 м, площта – 1 227 кв. км. Населението е 28 000 жители, а главното селище е Сволвер. Климатът е влажен, със средна януарска температура от 0 до минус 20 градуса, а през юли – минус 12.

Автор: Даниел Димитров.

Български алпинисти за пътя до короната на Патагонските Анди

14/03/2016

111

„Природата в Патагония е умопомрачителна, зашеметяваща. В момента, в който за първи път ми се откри Серо Торе, стоях и само гледах. Не можех да повярвам, че съществува такава скална игла. Съзнанието не обработва възприятията…“

Думите са на Мартин Маровски, член на българската експедиция „Опашката на дракона“, покорила за първи път короната на Патагонските Анди.

Върхът с височина „едва“ 3128 м е едно от най-големите предизвикателства за алпинисти от цял свят, поради своята висока техническа сложност, съчетана със суровите климатични условия.

Там се намират едни от

най-сериозните и непревземаеми скални формации в света

Ледените върхове с отвесни стени достигат 1500 метра, а единствените по рода си снежно-ледени  образувания наподобяват огромни причудливи гъби. Върховете са обградени от системи с труднопроходими ледници, които пропадат във фиордите на Южния Пасифик. „Десертът“ към тази картина са бурите, стигащи над 200 км/ч.

За Мартин, Виктор Варошкин, Руслан Вакрилов и Григор Вътев всичко това вече е история с щастлив край. Водени от общи идеи, четиримата се събират преди година и половина. Всъщност, Мартин и Виктор катерят заедно от години. Григор е бил три пъти в Патагония и знае всичко за региона, а Руслан е и катерач, и фотограф-оператор.

„Хората в една експедиция задължително трябва да са приятели, категоричен е Мартин. Ако ще да са много силни катерачи, няма как да им се получи без приятелство и разбиране. Иначе

социално-битовата изолация, която властва в планините, просто ще те разпокъса

„Алпинистите са леко криви характери, визирам и себе си – силно его, постоянно доказване, продължава Мартин. Няма какво да се лъжем, това е истината. А преодолелите това са алпинистите на световно ниво. Те няма какво да доказват вече“.

Мартин Маровски е в плен на планината от 6-и клас, а от 1992 г. досега посвещава цялото си време на алпинизма и на занимания, близки до него. Заедно с Виктор води курсове по катерене, алпинизъм и планинарство, преподава в единственото на Балканите училище за планински водачи в с. Черни Осъм. Виктор пък работи на хеликоптер, а Григор е във фирма, която създава стени за изкуствено катерене. Руслан е фотограф-оператор.

222

Пред Vesti.bg Мартин Maровски отговори на въпросите на Даниел Димитров:

– Защо чак сега български екип покорява Серо Торе?

Мартин Maровски: За да направиш такова сериозно изкачване, трябва да си сложиш главата в торбата, тоест да се откъснеш от външния свят и наистина да мислиш само за това катерене. Предишни експедиции не са успели, защото може би им е липсвала тази мотивация…

– А имало ли е опити?

Мартин Maровски: Да, 5 или 6 експедиции, но просто не са имали късмет. Някои са стигали до под върха, нещо ги е разколебавало и са сменяли целта. На нас ни се получи, на първо място, защото ни допусна планината. Няма какво да се лъжем.

– Но едва ли всичко е било въпрос само на късмет…

Мартин Maровски: Но ако нямахме хубаво време, беше абсурдно да успеем. Другото важно нещо е, че ние се занимаваме с този вид технично стенно катерене, и се чувстваме наистина подготвени. Без да преувеличавам, смея да твърдя, че бяхме подготвени. Още докато се подготвяхме в България, бях сигурен, че нещата ще станат.

Вярно е, че един месец не можахме да стигнем дори до подножието – заради супер лошото време. А там времето е определящо. Има европейски експедиции, които ходят до там по 3-4 пъти и буквално нищо не правят. Стоят долу и гледат през стъклото как вятърът блъска зверски…

– А чисто алпинистки кое беше най-трудното?

Мартин Maровски: До стигането ни в подножието имаше два дни катерене – един ден подход с около 20 км ходене по ледник, следван от базов лагер. Но този базов лагер е на противоположната страна на маршрута, по който трябва да се продължи. Тоест, лагерът е на източната стена, а ние трябваше да минем на западната стена. А за да стигнеш до западната стена, трябва да изкатериш над 2000 м положителна денивелация – качваш се по един ледник, след което стигаш една премка между два върха, спускаш се 1 км надолу от другата страна на тази премка, отново набираш километър и малко повече, за да стигнеш до лагера, който всъщност е началото за истинското катерене. После имахме 12 часа нон стоп трудно и по-скоро опасно технично катерене.

Всичко това трябва да си го осъзнал предварително, за да успееш!

– Какво е усещането горе, на върха? Какви ти е в главата?

Мартин Maровски: В алпинизма няма моментно удоволствие. Удоволствието идва, след като е свършена цялото предизвикателство, прибрал си се в България, пиеш си биричката и тогава всъщност усещаш какво си направил.

Аз съм катерил по целия свят, но този връх ми достави невероятно удоволствие. От радост ми потекоха и сълзите… Това ми се е случвало само на Монблан, когато качихме наш приятел алпинист в инвалидна количка.

На Серо Торе чувството беше неописуемо. Друг мой приятел – алпинистът Дойчин Боянов, казва: „Не можеш да си представиш колко си щастлив, че не си виждал Серо Торе на живо“. Защото видиш ли го веднъж, оставаш завинаги запленен и зависим от красотата му.

– Как потичат сълзи при тези минусови температури?

Мартин Maровски: От радост няма проблем да потекат. (Смее се.) Освен това, ние уцелихме перфектно време – минус 5-7 градуса. Друго е да катериш на минус 20.

– Казваш, че цялата Патагония е едно райско кътче...

Мартин Maровски: Да, там видях за първи път скункс, броненосец, както и едно животно, което така и не разбрах как се казва – кафяво, като голям пуяк.

В Ел Шалтен срещнах най-засмените и щастливи хора. Те на заключват къщите и колите си. Нямаше къде да живеем, запознахме се с един човек и той ни пусна в супер луксозната си къща и замина някъде… Няма такъв готин свят, който дано не бъде опорочен от масовия наплив на туристи.

– Споделяш, че при една такава експедиция много важно е приятелството. А ако нямаш подходящия човек/приятел?

Мартин Maровски: Не си избираш такива цели. Сваляш нивото.

– Някога страхувал ли си се за оцеляването си?

Мартин Maровски: В реалния живот аз съм доста страхлив човек. Примерно, в България никога не карам по магистрала с над 110 км/ч.

В планината не съм страхлив, но винаги мисля напред – какво може да се случи и как да го предотвратя. Постоянно има такива ситуации. Все пак, алпинизмът е доста рисков спорт и, за съжаление, трагедиите са част от него.

– А откъде идва името на експедицията?

Мартин Maровски: Силуетът на Серо Торе наподобява опашката на дракон. От там тръгна, направихме и сайт Dragontales.bg – приказките на дракона. И всички следващи пътувания ще са под това име.

– Българските алпинисти преди години бяха тачени като национални герои. Защо в последно време не се говори за българските алпинисти? Няма известни имена, на които всички да се възхищават?

Мартин Maровски: Безспорно, навремето, при социализма, държавата наливаше страшно много пари в алпинизма, и нивото беше много високо. Няма какво да се лъжем, в момента нивото на алпийското катерене е ниско. Както много други спортове.

– Как оцелявате?

Мартин Maровски: Имаме спонсори. Защото мисля, че правим неща, които са значими на национално и дори на световно ниво. Успяхме да привлечем хора, които ни вярват и ни подкрепят. Най-големият ни спонсор е планинар, човек, който не иска да афишира с името си – уточнявам, че не се занимава с нищо нередно. Помага ни безрезервно, без да очаква нещо в замяна.

333

Автор: Даниел Димитров.

Мъже в розово

28/02/2016

1

Давид е на 33. Специалист е по пазарни проучвания и има немалък стаж в тази сфера. С времето обаче разбира, че това, което прави, не го кара да се чувства удовлетворен и полезен: „Исках да правя нещо, в което да виждам смисъл, и когато се отвори възможността да се заема с тази кампания, осъзнах, че темата е изключително важна“.

За мен връзката с бащата е много важна, макар че аз самият още не съм баща и трупам жизнен опит, споделя Давид Кюранов от асоциация „Родители“, инициатор на националната кампания „Да бъдеш баща“. А днешният 24 февруари е в подкрепа на инициативата „Мъже срещу тормоза: на нас ни пука за нашите деца“.

Идеята идва от Канада през 2007 г., когато

гимназист отива на първия учебен ден с розово поло

Това предизвиква тормоз от страна на негови съученици. На другия ден Дейвид Шепърд и Травис Прайс – приятели на момчето, купуват розови тениски, раздават ги на когото иска. И така, до ден днешен, същите момчета продължават да изразяват подкрепата си за различните.

Ние сме израснали така, че за нас розовото е момичешки цвят, а в началото на 20-и век, в Западна Европа розовото е бил цветът на момчетата. допълва Давид. По думите му всички ние трябва

да правим разлика между трупането на жизнен опит и системния тормоз

Има официални данни – за 1000-2000 случаи на тормоз в българските училища, но тези данни са занижени, категоричен е Давид Кюранов. Учителят обикновено се намества, но много често тези неща остават скрити за него.

Днес каним бащите и важните за децата мъже в българските училища с апела да сложат розова риза, тениска, вратовръзка или лентичка и да кажат „Не!“ на тормоза, защото вярваме, че силата на мъжа може да е съзидателна, а не разрушителна, и защото искаме децата в училище да усетят подкрепата на мъжете до себе си, казва Давид Кюранов.

И още: „Искаме да дадем възможност на

мъжете в България да покажат, че имат силата „да им пука“

например, като надуват и пукат балони заедно с децата се, като напишат заедно с тях послания срещу тормоза, танцуват с децата, участват във флашмоб или се включат в подписка“…

Давид и асоциация „Родители“ призовават всички родители, особено мъжете, и всички учители – особено мъжете, да облекат или сложат нещо розово и се включат в инициатива в подкрепа на децата и срещу тормоза.

Защото мъже в розово е  толкова сериозно колкото мъже в черно. „Ако си представим Уил Смит с розов костюм и черни цайси пак ще е готин. Сигурен съм, че той би го направил за кауза като нашата“, категоричен е Давид Кюранов.

20160223_183948

Колко от нас носят стикер „Морален инвалид“?

28/02/2016

1

При Петя ме отведе случайността. Моя позната, която знаеше, че търся идеи за светивалентински материали, ми каза, че до офиса й има ателие, в което работи една „яка мацка“ и със сигурност ще се получи хубав репортаж от типа „Пет идеи за послание към любимия човек“. Точно това ми трябваше и така, потривайки доволно ръце, се озовах на една от преките на „Дондуков“ – при Петя.

А тя е усмихната, приветлива и много чаровна млада дама, излъчваща едновременно

спокойствие, увереност и усещане за празник

Показа ми няколко атрактивни, лесни и евтини варианти за това как с подръчните материали у дома може бързо да създадем красиво послание или малко подаръче за човека, на когото държи. (Вижте видеото)

Корковите тапи се оказват доста благодатни за упражняване на въображението върху чаени свещички, разделител за книга или едно голямо сърце от картон. Петя вае още куп неща, родени от фантазията й, но повече – от желанието всеки да се вдъхнови и сам да посегне към този своеобразен урок по сръчност, изпитвайки наслада от собствената си продукция.

2

Влезте в ателието на Петя!

Надпис Love от кабел и канап, ангелче от бумаги, поезия, изписана върху хартия с канелена дръжка, декупаж върху свещ, сърце от ролките на тоалетната хартия, чаена торбичка със сърце… Петя е самоука и смята, че всеки, който има поне капчица талант, може да направи чудеса с ръцете си.

От малка рисува, прави най-различни неща от пластилин, рози от кухненско фолио, украсява чаши. Въпреки артистичния си бекграунд и потенциал, тя завършва икономика и маркетинг – по настояване на родителите си. Работи в банка, в застрахователно дружество, участва дори в маркетингова кампания на кандидат-кмет, след което решава, че повече не може да чака.

Идва моментът за промяна!

Отваря ателие с помощта на приятелка – първо в родния й Пазарджик. Нещата потръгват, но Петя е убедена, че не това е мястото, на което трябва се развива. В София е от 6 месеца и работи с още по-голямо желание, тъй като повече хора се радват на нещата й.

И дотук в историята на Петя няма нищо извънредно – едно момиче успява да извърви пътя от Пазарджик до София и започва да се бори за своето местенце в шарения свят на handmade бизнеса.

3

Петя Велкова е родена през 1984 г. с диагнозата остеогенезис имперфекта (стъклени кости), което автоматично я поставя в групата на инвалидите – положение, с което се бори цял живот. И успява!

До 16-годишната си възраст

отказва да бъде вписана в категорията „Инвалид“

а и родителите й нямат нищо против. Хората като мен, продължава Петя, са напълно нормални, и, за да успеят, използват капацитета си не на 100, а на 150 процента – за да покажат, че могат, независимо, че им коства три пъти повече усилия. „Да, и аз съм такава, въпреки че на моменти се изчерпвам – когато съм се пренавила!“, признава тя.

Спира да чете за болестта си преди 10 години, след един преглед при лекаря, който я увещава да свикне с това, че единият й крак е с 8 см по-къс от други. Повярвайте ми,

за 10 години нищо не се е случило с медицината в България

по моя въпрос, разказва Петя. Това, което ми предлагат – и сега, и преди, е една машина, която всеки ден ти издърпва крака с определени милиметри. Това означава, че кракът през цялото време е счупен…Не бих си причинила удоволствието отново да се затворя вкъщи“.

Тя е лудетина. Спортувала е, играла е народни и модерни танци. „Е, не съм карала ски, но не се отказвам лесно – пробвах да играя тенис на корт, но възпалих нерв и се отказах“, продължава Петя, а аз я гледам с ококорени очи. „Добре, че си се родила момиче, казва баща й, иначе щеше да е много страшно“.

20160210_145046

Питам я, ако ателието е твоя мечта, какво има отвъд мечтата, какво има след нея? Спокойствие, любов, душевен мир, отвръща тя светкавично. И след това? – не спирам да настоявам аз, а тя: „Идват нови мечти, никога няма да се изчерпя откъм мечти… Имам желание да намеря любим, да създам семейство, да имам деца, и един ден дори моите мечти да свършат, те ще бъдат

мечтите, реализирани за сметка на моето дете

това, което искам да се случи на него. Затова няма изчерпване…“.

Къде са приятелите в този свят от настоящи и бъдещи мечти? На едно от първите места, категорична е Петя: „Винаги сама съм се справяла, но обичам някой да ми каже, че мога, да вярва в мен, а не да ми свърши работата. Това, някой да ти каже, че вярва в теб, е 50 процента от работата“.

Така, както си говорим, Петя почти изведнъж казва нещо, което преобръща нещата на 360 градуса: „В същото време, точно заради съдбата си, много от инвалидите са озлобени. Но

не смятам, че тази човешка черта е трудна за оправяне

„Проблемът е, че човек не се чувства инвалид сам по себе си, а се вижда инвалид в погледа на другия, обяснява ми тя. Повярвай ми, не се чувствам инвалид, защото имам проблем. Инвалид за мен не е обидна дума, защото това е човек, който се справя на 150 процента, както ти казах. Но ако за човек е нормално да може да ходи, за мен е привилегия. Можеше да е по-страшно и да не мога да ходя“.

Разговорът ни от неангажиращо-артистичен, през шокиращо-личен, стига до чисто социални параметри, тровещи всекидневието на българския инвалид и отново пречупени през нейния житейски опит.

Как е възможно

да глобиш инвалид за неправилно поставен стикер

на колата? Защо, от друга страна, масово се спира на места за инвалиди през почивните дни, когато няма зони? Инвалидите не са инвалиди от понеделник до петък, с тъжна усмивка констатира Петя и пита: Защо, ако мястото е заето, моята кола отнася скоби.

„На мен ми писна да обяснявам, че съм инвалид – когато видимо не изглеждам такъв, споделя Петя. Излиза, че освен на колата, трябва да сложа стикер за инвалид и върху себе си“. И ако един човек с увреждания е стигнал дотук в разсъжденията за живота около него, не е ли време да се запитаме колко от нас би трябвало да носят върху себе си стикер „Морален инвалид“…

20160210_145211

Автор: Даниел  Димитров

Как Йосиф Сърчаджиев се върна на сцената след инсулт?

11/02/2016

1

Мнозина не вярват в чудеса. Сред тях обаче не са Християн от Лом, Деси от Италия, Весна от Перник и още редица пациенти на доц. Анна Арнаудова и д-р Желяз Бонев. Двамата борят диагнози – от детска церебрална парализа до неврози, алергии, хипертония, диабет, подагра и други, които някои смятат за нелечими.

Доц. Анна Арнаудова е основоположник на уникален метод за лечение с нискоинтензивни лазери, а д-р Бонев е, както той сам се определя, единственият неин пълноценен ученик.

Този екип вдига на крака Йосиф Сърчаджиев след тежкия мозъчен инсулт, изкаран през 2004 г. Големият български актьор търси тяхната помощ година и половина след инцидента. „В началото ходеше доста трудно, говореше трудно – казва една дума и не може да продължи“, спомня си д-р Бонев. Терапията продължава около 18 месеца.

„Най-впечатляващото от тогава бе, когато един ден, след четвъртия курс, той ми казва: „Желяз, днес четох!“. Аз му отвърнах „Какво от това – хубаво, чел си…“, при което получил следното признание: „Да, де, но след инцидента аз не можех да чета – до днес“.

„Така, полека-лека, той е упорит, спазваше каквото трябва, след това в почивките ходеше по санаториуми, и мисля, че постигнахме нелош резултат, обобщава д-р Бонев. Защото, в хода на терапията, си бяхме казали, че ще идва, докато се качи отново на сцената. И наистина се качи. Оттогава не е идвал в клиниката, но се срещаме, защото той живее в квартала“.

Историята с Йосиф Сърчаджиев е само една от многото, които д-р Бонев пази в сърцето си. Казва, че по време на лечението сближаването между лекар и пациент е неизбежно. От колко лекари може да чуем подобно изречение? От колко лекари можем да чуем какво не са в състояние да излекуват, без това да пречи на професионалното им его, а нещо повече – да бъдат истински властелини на обичта на своите пациенти.

2

Специално за Vesti.bg една такава личност – д-р Желяз Бонев, отговаря на въпросите на Даниел Димитров:

– Д-р Бонев, как човек с Вашата професия се съхранява и справя чисто психологически?

Желяз Бонев: Чисто психологически – или напускаш професията, или се опитваш да промениш нещо и да останеш. Затова продължавам – насърчен от резултатите в работата си.

– Имаше ли конкретен случай, който изигра роля за това да не се откажете от професията си?

Желяз Бонев: По-скоро не. Тъй като работя предимно с увредени хора и много често – деца, човек понякога не може да допусне каква радост е да чуеш първата дума, първата сричка, да видиш как някой започва да си служи с прибори за хранене, как прави първо малко изречение… След като видях тези неща, това наклони везните да остана.

Когато започвах, доц. Анна Арнаудова, която е основоположник на цялата дейност и създател на методологията, по която работим, и мой учител в момента, ми каза: „Къде мислиш да отидеш? Във Франция? Френска диплома, вратите навсякъде ще бъдат отворени за теб, но ако дойдеш при мен,

ще бъдеш различният лекар

– Какво е имала предвид доц. Арнаудова под „различния лекар“? Това може да означава много неща все пак?

Желяз Бонев: Това означава, че в момента съвременната медицина работи на парче – всеки лекар е тясно профилиран и стига до работа само с един орган. А философията, на която ние залагаме, на основата на китайската традиционна медицина, е, че всичко в човешкия организъм е взаимно свързано. Всеки орган влияе малко или повече на съответните други органи. И това е нещото, което е различно, макар да е напълно естествено.

Бих казал, че ние спадаме към холистичната медицина, която разглежда организма като едно неразривно цяло. Боли Ви главата. Отивате, изследват Ви главата, и толкова. Дават се лекарства. Реално за човешкото главоболие има четири причини и те не са свързани с главата. Затова ние лекуваме причината, а не следствието. А

съвременната медицина на 90 процента лекува следствието

– Как се преплетоха пътищата Ви с доц. Арнаудова?

Желяз Бонев: Връзката ни с доц. Арнаудова е роднинска, освен че ми отвори очите за човешкото здраве. Аз имам алергия от 10-годишен. Трябваше да приемам много лекарства, които в един момент реших да спра, защото никой не можеше да ми каже каква е причината. Когато бях 25-26-годишен, през лятото започнах да се задушавам, бях в предастматично състояние, но бях категоричен, че няма да пия лекарства, а по време на сесия човек трябва да е в кондиция. Затова през лятната ваканция дойдох и направих две сесии, което ми позволи да вляза в ритъм и да мога да си взема изпитите. Въпреки това не съм имал идея, че ще започна работа тук, исках да ходя в чужбина. Пак случайно, след като завърших, се срещнахме, и тя ме попита какво искам да правя.

3

Започнах да идвам в клиниката, когато имам време, да гледам, да се уча. И в един прекрасен ден се оказа, че сестрата е заболяла и нямаше кой да я замести. Питаха ме дали искам да почна. И аз почнах. Да, но не знаех как се пускат апаратите. Седя и гледам, и пациентите ми казват кое копче за какво е. Буквално така беше. Впоследствие започнах да се уча и на пулсовата диагностика, която се използва тук.

Доц. Арнаудова е имала изключителния шанс

да отиде в Китай и там да научи пулсовата диагностика

По принцип, за китайците е характерно това, че не разкриват познанията си на европейци, но доц. Арнаудова е имала късмет в това отношение. Предаде и на мен наученото.

Характерно за пулсовата диагностика е, че в Китай се прилага от 90 % от лекарите. Тя е много точна, дава седения за функцията на основните органи и най-важното – динамична е. Особено, когато започне терапията, може да се види какви са тенденциите на заболяването.

– Може би трябва да обясним какво точно е лазерът и как той действа. Защото неспециалистите май имат грешна представа за него…

Желяз Бонев: Думата лазер е съкращение от 5 думи на английски език (Light Amplification by Stimulated Emission of Radiation, LASER, т.е. усилване на светлината с помощта на стимулирано излъчване.). Първата дума е light (светлина), т.е. както доц. Арнаудова обича да се изразява, лазерът е разградена слънчева светлина, с най-полезната част от светлинния спектър, без странични вредни влияния и ефекти. Всъщност, хората не се притесняват, когато се излагат на слънчевата светлина,

а навън има много по-вредни лъчи и влияния

Когато чуят за лазер, хората изпадат в ужас или пък очакват да стане нещо невероятно, с магическа пръчка. Има два вида лазери – нискоинтензивни и високоинтензивни, които, ако следваме англосаксонската номенклатура, са съответно меки и твърди лазери.

Ние работим с меки лазери, терапевтични. Характерно за тях е, че минават през кожата, без да я нараняват, но и въздействат на обмяната на увредените клетки. В природата няма черно и бяло. При инцидент, например, има определен брой клетки, които загиват, и друг определен брой, които са здрави. Има и такива, които остават увредени, в т.нар. „функционално мълчание“. Лазерът въздейства точно върху този тип клетки. Възстановява ги.

4

– Това доколко ефективно би могло да бъде?

Желяз Бонев: Зависи индивидуално. И кога човек е дошъл да потърси помощ. Всеки организъм е един микрокосмос.

– Тоест уникалността не е толкова в машината, колкото в начина, по който тя се използва?

Желяз Бонев: Да, и това има значение. Това е доказано от физиците, чисто емпирично, с изследване, че

лазерът действа като прозорец

Малката доза не действа. Голямата доза спира да действа. Тя не уврежда нищо, няма странични проявления, но няма ефект. Така че значение има опитността, обиграността да се хване оптималната доза за дадения човек според възраст, килограми, проблеми и т.н.

– А защо в последните години сякаш има отлив от лазерната терапия?

Желяз Бонев: В последните 5-6 години в големите болници масово навлязоха лазерни апарати, които не се използват по предназначение и съобразно конкретната диагноза. Това по някакъв начин повлия на доверието на хората към лазера, тъй като няма резултат от лечението с него. Съответно, има отлив от лазерна терапия. За да привлекат пациенти, наричат терапията квантова, което е същото.

– Това, което правите – Вие и доц. Арнаудова, предавате ли го на други лекари?

Желяз Бонев:

Аз съм 14-ият лекар, с когото работи доц. Арнаудова

Другите, по различни причини, или не работят, или не са усвоили пълноценно пулсовата диагностика и философията за причинно-следствените връзки. Така че може да се каже, че аз съм единственият неин пълноценен ученик в момента. Разбира се, че за това се иска повече упоритост, търпение нещата да се получават гарантирано. А нещата се получават, но не така бързо, както бихме искали всички. С магическа пръчка не става.

Сега като цяло се гледа, ако може по-бързо да се излекуват хората, а това не е възможно, защото всяко нещо си има капацитет.

– Като специалист как оценявате ситуацията в здравеопазването в момента?

Желяз Бонев: Ако трябва да съм откровен, почти не съм посещавал болници, откакто съм завършил. Но имам мнение по въпроса – нещата са трагични.

Не е това медицината, която трябва да се практикува

По съвсем друг начин трябва да се правят реформите, но тук вече се намесва и политиката. Не са розови нещата отдавна. Капитална грешка е, че болниците са търговски дружества. Наистина, медицината е бизнес, но преди всичко е наука, занаят, и след това идва бизнесът. А тук сложиха коня зад каруцата. Не може бизнесът да е водещото.

– Скъпо ли е лечението, което прилагате?

Желяз Бонев: Ние сме на 100 процента частно заведение, не работим със здравната каса. А цената зависи от гледната точка. Една процедура струва 25 лв. на ден, като курсът е 10-дневен. 30 лв. е прегледът. Тоест, за 280 лв. се прави диагностиката и се обхваща лечението на целия организъм от главата до петите. Без излишна свенливост ще повторя, че при нас това е уникалното – че се лекува комплексно.

Трябва да подчертая обаче, че за 10 дни чудеса не стават.

– Има ли конкуренция в лазерната терапия?

Желяз Бонев:

Няма конкуренция. Има реална дезинформация

Защото, ако не знаеш нещо, честно е да го признаеш. При по-младите лекари вече не е така, но преди лекарите много плашеха хората – че лазерът ще ги увреди, ще им стопи мозъка. И те като имат проблем, личен или с детето си, още по-трудно взимат решение за прилагането на тази терапия. Или просто я прекратяват.

– Д-р Бонев, като Ви гледа и слуша човек, прави впечатление, че сте много спокоен човек, което не е типично за българския лекар. Как се постига това в среда, която не е никак лека?

Желяз Бонев: Такава ми е природата. Аз влязох да уча медицина с идеята, че ще ставам хирург. И съм работил по хирургиите като санитар от първи курс. В един момент си дадох сметка, че действащите хирурзи, с които се срещнах, са коренно различни като натура в сравнение с това, което съм аз. Аз съм по-спокоен и съответно – до края на следването си се преориентирах към вътрешни болести или педиатрия. Реших да избера една от двете специалности. След това вече знаете как се развиха нещата…

Война и пир за сетивата в скандинавския вариант на „Ромео и Жулиета“

04/02/2016

1

Двама млади. Злощастна любов. Враждуващи семейства. Война. И мир… Познато ли ви е? Може би. Но не съвсем, защото сладкодумната Астрид Линдгрен рисува един своеобразен скандинавски вариант на Ромео и Жулиета – в него нещата от живота сякаш са по-истински и груби, хората са по-естествени – и груби, но и по-забавни, по-близки до нас, по-живи.

„Роня, дъщерята на разбойника“, на сцената на театър „София“,

ще върне големите в детството

а по-мaлките ще накара да се стремят, мечтаят, заобичат и ценят още повече света на родителите си.

С други думи, „Роня“ е синоним на любовта във всичките й измерения и истински пир за сетивата. Не само защото от известно време има театрална суша, а защото това е един наистина фантастичен, приказен, пълен с прекрасни истории спектакъл, в който има обич, красота, щастие, доверие, спокойствие, приятелство и всичко онова, което все повече ни липсва във всекидневието.

Да прогоним зимата от телата си с пролетно къпане и чистене на въшки!

Този полезен съвет дава един от героите на А. Линдгрен и в този реалистично-бодряшки дух неусетно преминават два часа, в които човек може да се смее и да плаче едновременно. Защото покрай хаоса от случки и преплитане на всевъзможни чувства и героите, а покрай тях и зрителите, за пореден път осъзнават стари истини – че животът е прекалено кратък, за да бъде вгорчаван, че любовта е над всичко, а на лъжата краката са къси.

От устата на героите ще чуем, че разбойник по призвание е този който „уж взима само от богатите и дава на бедните“, че „има хора, които не са разбойници и все пак си живеят“ и че „с деца на глава не се излиза, когато не искат да стават разбойници“.

Овации за режисьора Катя Петрова

Не само защото „Роня, дъщерята на разбойника“ е в памет на нейната дъщеря Дафи, а защото Катя Петрова е постигнала истинско чудо на сцената, за което с възхищение говори целият екип.

„Във време, когато материалното изцяло е превзело света и нравствените ценности като добро, справедливост, щедрост са изтласкани на заден план, децата в спектакъла показват как можем да живеем заедно и да се обичаме, да не сме разединени – огромния ни проблем днес“, споделя Петрова.

2

По думите и представлението е поучително и за възрастните, които трябва да си дадат сметка, че е добре да се съобразяват с децата си, с тяхната гледна точка, защото наистина има какво да научат от тях.

В този открит урок по доброта и театър й помагат Петя Караджова и Борис Делчев. Двамата правят сценографията, Анна Пампулова – хореографията, и Христо Йоцов – музиката. Режисьорката споделя, че е тръгнала наобратно при подготовката на постановката – от визията, имайки идея за конструкцията на текста.

Овации и за актьорите

В главните роли са Мартина Пенева (Роня) и Александър Тонев (Брик), който на премиерата игра с извадено рамо. Двамата са студенти в първи курс в класа на Иван Добчев в НАТФИЗ.

В екипа са още седем студенти на Анна Пампулова в НБУ и техни млади колеги от театър „София“ – Антон Григоров, Мила Банчева, Николай Димитров, Симона Халачева. Николай Върбанов и Юлиян Рачков са главите на враждуващите родове Матис и Бурка.

3

Доайен сред актьорите е Пламен Манасиев, който споделя, че „това не е спектакъл, а мисия“.

„Роня, дъщерята на разбойника“ е поредният силен коз в афиша на театър „София“ от вълната заглавия за по-млада публика. Началото бе поставено силно с емоционалното „Скачай“, следвано от екшъна „Ян Бибиян“ и „Ние сме вечни“.

>  ВИДЕО  <

Да се пребориш с параграф 22

10/01/2016

1

В живота си човек има привилегията да избира много неща – от професията, обкръжението и управниците до десетки далеч по-приятни неща – като книгите, които да прочете, музиката, която да слуша, дрехите, които да облече, местата, на които да се забавлява, и какво ли още не.

Има обаче неща, които не можем да избираме – като здравето. И тогава разбираме, че всичко в този свят е относително, а правото да избираш е най-естественото, което не ти се полага – поради собствената ти невъзможност да функционираш в средата на масата от „нормални“ хора.

Вижте видео ТУК.

Уви, такава е съдбата на всеки болен човек в България, а тези с интелектуални затруднения, без да са болни. са почти обречени на изолация от всякакъв характер – най-вече обществен, но и политически, икономически и духовен. Това са хора, чиито свят липсва или в най-добрия случай се ограничава до семейството, което пък нерядко абдикира, предоставяйки грижите на държавата – същата тази, която вече е изградила, узаконила и осигурила изолацията им. Параграф 22…

Свят на параграф 22, който все пак се пропуква. И тогава разбираш, че преходът за някои българи не е бил просто ход във времето, а осъзнаване, което носи нуждата да създадеш един малък свят в рамките на големия свят, и така да направиш дните на едни „непълноценни“ хора пълни със смисъл. И това далеч не е всичко. Защото, освен смисъл, там има работещ механизъм, има и продуктивност. Има изградени отношения между хора на основата на възможната нормалност. Има и любов!

2

Такъв е „Светът на Мария“ – стъпка напред не във времето или в Космоса, а просто стъпка напред в цивилизацията, в изгубената нормалност, в онова, което сме виждали по „западните“ филми и не сме си представяли, че може да ни се случи. Е, в този свят – свят на една реално съществуваща Мария – се случват много неща. Разказваме за едно от тях, предвид предстоящите празници и заради атмосферата, която цари там – около Мария и нейните 30-ина приятели. Тяхната работилница (на щастието) прави сапуни – продукт,

За щастието да работиш, да бъдеш полезен и да си наистина интегриран може да говори всеки един от семейството на Мария. И това може да е сбъднатата мечта на всеки работодател, защото моделът е ясен, а правилата са лесни, дори са описани в „лесно за разбиране помагало“. И когато подишаш от въздуха на тези хора разбираш, че той няма как да бъде отровен, защото е съхранен от силата на желанието да бъдеш полезен и от детето във всеки от тях.

„Ние заедно търсим какво може и какво иска да прави всеки, и след това усъвършенстваме тези умения – до толкова, че след това те сами да си намерят и започнат работа“, казва Радостина Антонова, психолог и трудов терапевт в „Светът на Мария“.

3

Направата на сапуните развива трудови умения, фината моторика, дисциплина, социални умения, допълва Марин Мирчев (трудов терапевт и педагог). Сапуните се продават на почти символични цени, с приходите от които се набавят материали за нови продукти. Качеството на сапуните е гарантирано – използват се висококачествени етерични масла и преработен глицерин, затова всичко е готово за масова употреба, уверява Мирчев.

Повярваха им! В началото на 2104 г. Българско-швейцарската програма за сътрудничество подкрепи тяхна 1-годишна кампания за промяна на обществените нагласи към хората с интелектуални затруднения. Защото „Светът на Мария“ наистина успява да промени нагласите на хората. А за нас не остава нищо друго, освен на някой от многобройните предпразнични базари да попитаме за „Светът на Мария“ и да подкрепим хода й за (само)спасение.

4

Автор: Даниел Димитров

Надежда има!

09/01/2016

1

Надежда има. И не само защото едно момиче с умствени увреждания на име Надежда е намерило своята професионална среда. А защото хора от средите на българския бизнес узряват в разбиранията си за интеграция на т.нар. малцинства.

Надежда Христова e родена през 1985 г. с диагнозата „Умствена изостаналост“, отраснала е в институция, няма семейство. Живее в София, в защитеното жилище „Звезда на надеждата“. И няма нищо случайно, че думичката `надежда` се повтаря няколко пъти. Това е знак и доказателство, че у нас словосъчетанието `социални грижи` все още не е компрометирано.

Надя е част от семейството на „Светът на Мария“ – оазис в един от добрите столични квартали, в който 30-ина човека с умствени ограничения са намерили смисъла на живота си и всеки ден, с помощта на специалисти, се трудят, живеят и истински се радват от труда си. С помощта на „Светът на Мария“ Надя е една стъпка пред приятелите си от дневния център, тъй като от близо половин година има шанса да работи на още едно място – рекламна агенция.

Идеята се родила след една законова промяна, свързана с участието на агенцията в процедури по обществени поръчки, разказва пред Vesti.bg Мария Арсова – управител на Event Design. За да бъда честна, ще кажа, че Надя се оказа много по-полезна, отколкото предполагах, признава Арсова. По думите й, освен в неща като почистване на офиса и правене на кафета, Надя се включва и в дейността на самата агенция – подготовка на събития и участие в тях.

Вижте видео ТУК.

Хората като Надя имат нужда да бъдат поощрени и насърчени, за да започнат да работят сами, да могат да бъдат полезни и разпознати в реална среда, където имат своята работа и си изкарват пари, коментира Миряна Сирийски – програмен директор на фондация „Светът на Мария“.

Надя, освен това, е един обичлив човек, към когото всички се привързват и хората в екипа постепенно разбират, че не могат без нея.

„Когато някой от нас излиза в отпуск, тя идва и гледайки те в очите, казва: „Много ще ми липсваш…“. Замислих се, че тези думи не съм ги чувала от нито един свой служител“, споделя Мария Арсова.

Тъжната й констатация обаче е, че като общество ние не сме научени да приемаме тези хора сред нас.

При нас има много хора като Надя, които са способни и чакат някой да им повярва и да им предложи възможност да се развият, а това са хора, които изцяло положително променят трудовата атмосфера, допълва Миряна Сирийски.

Вижте и по-дългата видео версия с историята на Надя ТУК.

Автор: Даниел Димитров


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.