Archive for the ‘радостта от живота’ Category

99% Куин

25/06/2016

kuin-647x431

Той е талантлив, гласовит, артистичен, чаровен, ексценричен и перверзен. На сцената е способен да се самозапали! Адам Ламбърт отвя главите на почти един стадион хора, дошли да си припомнят славните години на „Куин“ и незабравимия Фреди.

„Ще кажа това, което всички си мислите: „Той не е Фреди Меркюри!“ Знам! Обичате ли Фреди колкото мен? Винаги ще има един голям Фреди на всички времена. Благодаря на всички, че ми давате шанса да изпълня тази изумителна музика – музиката на „Куин“. Тази вечер всички заедно ще празнуваме с този кралски рокендрол“.

Думите са на Адам Ламбърт и те като че ли казват наистина всичко – за него самия, за приобщаването му към една велика група, за емоцията на сцената и за радостта от това да бъдеш себе си, без да губиш връзка с корените на рока.

„Имам привилегията да съм на една сцена с легендите на рокендрола“, заяви с гордост 34-годишният наследник на Фреди. Останалите от  „Куин“ също не пестят суперлативи за младия си колега, подчертавайки че вероятността да имаш вокални способности като тези на Адам Ламбърт е едно на милиард.

Да, Адам Ламбърт, не е Фреди, но е 99% Куин, той е артист с главна буква, щастливец, който има силата да влюбва публиката в себе си, въпреки или може би точно заради фрази от типа на „Искаме да ви подмокрим!“ и „Размърдайте се, кучки!“…

„Чаках 45 години за този концерт и е невероятно“, обобщи Брайън Мей почти в края на 2-часовото шоу на стадион „Георги Аспарухов“. Последва селфи с публиката и съвместно изпълнвение на Love of my life, посветено на Фреди Меркюри.

Брайън Мей направи и втори жест към нас, българите, вплитайки мотиви от „Хубава си, моя горо“ в една от композициите.

Моята любовна история с Лара Фабиан

25/04/2016

IMG_8167

Почти нищо не разбирам от френски език, но когато слушам Лара Фабиан, разбирам всичко. И това е най-силното доказателство за магията, която има тази прекрасна певица. Излъчването й, осанката, тембърът, гласът – всичко в нея е хем премерено, хем естествено и, в същото време, величествено. Тя умее да гали публиката с гласа си, а след всяка песен усещаш как мелодията се е загнездила като малко пиронче в мозъка ти.

Лара Фабиан се върна в София. През 2014 г. тя направи два концерта, вторият от които „изнесе“ – в буквалния смисъл на думата, на крехките си рамене. Божествена, дори на ръба на силите си, тя показа класата си и накара хилядите зрители да не съжаляват, че са чули едва няколко песни в нейно изпълнение.

Две години по-късно видяхме ангелогласната Лара в пълния й блясък. И не само!… Тя спази обещанието си да има втора „много пламенна целувка“ с публиката, и то с почти изцяло нов репертоар от албума й Ma vie dans la tienne. Прочувствени балади на френски, в които любовта доминира, преплетена с вечните теми за приятелството, семейството, добротата, мирът и всичко хубаво, което ни липсва.

И не само! Изненадващо, но само за феновете, включване с „китка“ от най-големите хитове на АББА. Смяна на костюма и диско кълбо на сцената са само малка част от шоуто, в което Лара ни показа, че наистина може да бъде безупречна във всеки жанр.

„Моите истории са и ваши истории“ е простичкото обяснение, което Лара Фабиан изрече преди да представи едно от новите парчета. Нейните истории, със сигурност и Слава Богу, не са и мои истории, но близостта идва помежду ни от езика на този артист – а той е универсален, макар и много, много специален и неповторим. Поп музика, която не забравяш докато слушаш, а продължаваш да искаш още и още… Така че този час и половина Лара Фабиан да се усеща като една любовна връзка с Лара, която успя да каже на всички Je T’aime, но всеки го прие като лично обяснение в любов. А това го могат само големите артисти, които винаги са и големи хора.

 

Лили Иванова: Уча се от младите

02/04/2016

„Когато бях по-млада, се учех от по-старите, сега предпочитам да се уча само от младите. Това е положението!“

Думите са най-голямата в българската поп музика – Лили Иванова, и може би са най-простичкото обяснение за нейния успех, доказан за пореден път на 31 март в препълнената с почитатели зала 1 на НДК.

Вижте снимки от вълнуващото събитие.

Три съвсем нови песни, нови аранжименти на по-старите парчета, брилянтни музиканти, за първи път от много време – съпорт от три беквокала и най-вече – една неповторима Лили Иванова, в перфектна гласова форма и чудесно настроение на сцената, което заразява и кара публиката да иска още и още.

След лайв, продължил над два часа, Лили обяви: „Тъкмо се разпяхме и трябва да свършваме“. Тя се пошегува, че няма нищо против да започне концерта отначало.

Последваха няколко биса, чиито финал бе с вълшебния „Реквием“ на Александър Йосифов по стиховете на Йордан Милев – „…любовта ще бъде векове безсмъртна, но само веднъж жива…“

Публиката е моето вдъхновение, но на сцената това са музикантите, сподели певица номер 1, след като представи групата си: Орлин Цветанов – цигулка, Огнян Енев – кларинет, тромпет и саксофон, Веселин Веселинов- Еко – бас, Росен Ватев – барабани, и Ангел Дюлгеров – цигулка и китари, и аранжор на всички песни на Лили Иванова през последните няколко години.

От сцената Лили направи и две „сладки“ признания. Първото: „Бях толкова развълнувана – никога не съм пила толкова много вода“ и второто „Не съм свикнала да държа толкова много речи и това ме унищожи“.

Унищожително обаче се оказа торнадото Лили, което отвява всяка заспала душа с емоцията на гласа, силата на харизмата и магията на музиката.

За първи път от години концертът няма да бъде излъчен от никоя телевизия, обявиха от екипа на Лили Иванова. Камерите в залата правели запис за личния й архив.

Автор: Даниел Димитров.

Васко Василев: Лекотата е въпрос на професионализъм

29/03/2016

1

Той е един голям плюс. Огромен. Заряд. Резервоар, пълен с енергия. Пулс. Сърце, изплетено от обич. Усмивка, чиято прозрачност и детска чистота могат да изумят всеки (не)подготвен за среща е него. Но не и онзи, който е бил на поне един негов концерт.

Васко Василев говори с любов – за местата, през които минава, за хората, до които се докосва с ноти и с душа, за стълбичката, която продължава неуморно да изкачва – за да бъде нов, различен, интересен, магнетичен. И всичко това – със 100-процентова подплата от труд и талант.

„Васко@40“ е автобиографията, която талантливият музикант дописа, а неговата вярна публика поглъща като топъл хляб. И късайки парчета от нея – книгата, но и от него – Васко, сякаш забравя, че вечно е само изкуството, а ние – хората, трябва да се пазим един друг, за да се радваме на съвместното си живеене.

Докосването до Васко Василев (Васко, когото всички обичат!) може да бъде и знак, и урок, и вяра, и надежда, и любов за това, че не всичко сред хората е изгубено, а най-прекият път към щастието е в баланса и способността да бъдеш себе си.

2

Пред Vesti.bg Васко Василев отговаря на въпросите на Даниел Димитров:

– Г-н Василев, поздравления за концерта в „Арена Армеец“. Как се чувствате след толкова много енергия, която раздавате на сцената? Бихте ли споделил какво беше чувството в края на този концерт? Какво си казахте след това?

Васко Василев: 12 000 човека и такава огромна зала, а всъщност

чувството беше абсолютно противоположно

чувство за интимен концерт. Виждах приятели в публиката, а въобще не си представях, че ще се чувствам интимно в тази зала. Беше много хубаво.

Но слава Богу, че веднага след това заминах за Токио за друг концерт – така успях да не се почувствам празен…

– Бихте ли направил отново концерт в тази зала – „Арена Армеец“?

Васко Василев: Разбира се, ако има публика, която да дойде. Това е много хубава зала. Аз и екипът ми мислим да дойдем през есента в България за

друго турне, с друг концерт

Иначе залата няма значение. Важна е публиката.

– В началото на спектакъла обявихте, че Лили Иванова Ви е насърчила за концерт в най-голямата българска зала. Какво Ви каза тя след концерта?

Васко Василев: Лили беше на концерта и веднага след това ми пусна sms. Имаше прекалено много хора и беше трудно да се видим. Но сега отивам да я видя на репетиция за нейния концерт.

lili vasko

– Заедно на сцената ще Ви видим ли отново?

Васко Василев: Сигурно. Всичко е Божа работа.

– Какъв бе подхода Ви при създаването на програмата в „Арена Армеец“? Чухме музика от поне 5 жанра.

Васко Василев: Много мислих по това, защото исках да има нещо ново, което не сме правили никъде. Това бяха трите кратки опери, които представихме („Турандот“, „Мадам Бътерфлай“, „Кармен“ – бел. а.). Щеше ми се да има неща, които българската публика познава и харесва – като гостите от „Чамбао“ и Кралския балет.

Не бях идвал за концерт тук 2-3 години и

исках да покажа какво съм правил извън България, затова представих това, с което съм най-горд

– Това означава, че самото място – залата, не е била от значение за репертоара…

Васко Василев: Абсолютно не. Като музикант ти трябва да грабнеш публиката в каквото и да е помещение. Фламенкото, което имаше и на моя концерт, „работи“ еднакво добре и в клуб, и в голяма зала, и на стадион.

– Специално за шоуто пристигна най-добрият балетмайстор на Кралския оперен балет на Великобритания – Стивън Макрей (Stevenmcrae.co.uk)? Как се запознахте с него?

Васко Василев: Много често работя със Стивън. Познаваме се от операта, аз съм свирил много от произведенията, на които той играе. Той е и хореограф, и топ танцьор, много интересен човек. Австралиец е.

Започнахме да правим наши проекти и в момента развиваме проекта, който представихме в „Арена Армеец“ заедно с прима балерината Яна Саленко. Имаме планирани турнета в Австралия, Япония, САЩ.

– Как се усеща химията в музиката и между музикантите?

Васко Василев: Със всички, които бяха на концерта в „Арена Армеец“,

химията е отдавна доказана

Така че, в този смисъл, нямаше експеримент.

– Съпругата на Стивън – Елизабет Харод, е не по-малко име в света на балета, също солист на Кралския балет? Да очакваме ли скоро и нейно гостуване в България?

Васко Василев: Трябва да питате Стивън. (Смее се.)

– Записахте нов албум с „Чамбао“. Трима от тях видяхме на 29 февруари. Колко важно е приятелството и добрите чувства между музикантите, когато работят заедно? Как постъпвате, когато се налага да работите с хора, които не харесвате?

Васко Василев: Като професионалист не може да не харесваш никого. Понякога може да не харесваш диригент или певец, или да не си съгласен с тях. Но

да не харесваш не е професионално

Като професионалист аз, по някакъв начин, трябва да повярвам във всичко, което правя. Дори да не е моето любимо нещо!

А когато работиш с хора като „Чамбао“, с които сме приятели, тогава е съвсем друго. Ние сме няколко човека, които създават нещо много по-лично и по-интимно. И този процес е много по-различен от това да си с огромен оркестър, където няма нужда да си приятел с всички.

– Казвате, че Ви изморяват уморените глупави хора. Често ли ги срещате?

Васко Василев: Ами не чак толкова често (Смее се.) Срещам ги отвреме навреме по аерогарите. (Смее се с глас.)

– Докъде може да стигне експериментът в музиката? Последното, което прочетох за Вас, е проект за караоке опера в Пекин…

Васко Василев:

Експериментът може да стигне до всичко! Няма граници

Когато си музикант, музиката носи на всички хора толкова хубави, позитивни неща. Затова моята задача е музиката да стигне до възможно най-много хора и да ги докосне.

– Докъде стигат мечтите Ви в посока експериментиране?

Васко Василев: В Китай, например, класическата музика въобще не е популярна. Китайците не са възпитани с нея. Това е мисия, която носиш и се опитваш да привлечеш хората към изкуството, което ти правиш, като уважаваш и тяхното изкуство.

– Преиздавате с допълнения автобиографията си „Васко@40“, излязла преди пет години. А ако трябваше да напишете книга само за последните пет години, какъв щеше да е професионалният акцент в нея – ако става дума за събитие, за човек, за постъпка, за среща…?

Васко Василев: Не се е случило нещо толкова различно, а по-скоро – консолидиране на изкуството, което правим, на проектите, на музиката. Затова и

книгата стана малко по-философска

Може би е от възрастта (Усмихва се широко). Няма чак толкова луди случки, както когато си по-млад.

– Казвате по-философска…

Васко Василев: Да – като виждане към музиката, като даване на равносметка какво постигаш с тази музика, докъде си стигнал, какво още може да стигнеш…

– Казвате „Аз съм това, което свиря“. Поставяйки знак на равенство между музиканта и неговата музика, кой е жанрът, който Ви изразява най-добре? И защо :)

Васко Василев: Като класически музикант съм трениран да правя всякаква музика – Бах, танго, поп, филмова музика, фламенко… Хубавото на инструменталиста е, че има възможност да прави различни неща. Един поп певец, например, прави само поп песни. Ако гласът ти е поставен да пее фолклор, пееш само фолклор… А аз

имам възможност да скачам в различни стилове и това много ми харесва

В момента експериментирам боса нова, което е по-различно от фламенко.

– Артист сте на 100 процента и това е безспорно. Не Ви ли изкушава сега сцената на театъра или киното? Все пак имате актьорски стаж от детството :) Или всичко опира до времето, което не стига за всичко?

Васко Василев: Изкушава ме. Ако е добър проект – защо не. Така че, ако някой ме покани – с удоволствие! (Смее се.)

– Не мога да не Ви задам и въпрос, чийто отговор у нас се търси от много години? Какво не й стига на българската култура, за да бъде конвертируема? Имаме супер добри артисти, творци, а продуктът се оказва не толкова успешен?

Васко Василев: Аз не виждам така нещата – че не са успели да направят пробив. Защото, първо, в класическата музика има достатъчно изпълнители, които пеят и в „Ковънт Гардън“, и в „Метрополитън“… И те не са един, двама или трима. А наши концерт майстори има в различни оркестри по света.

Не можем да направим експорт в поп музиката или в киното, но това е нормално за малка страна, която при това не е англоезична. Всички знаем, че пазарът се държи от Америка и страните, в които се говори този език.

Според мен

това, което правим като малка страна, е изключително успешно

ако се гледат фактите. Винаги в една малка страна всеки си мисли, че навън е по-хубаво. Не е така!

– Когато човек Ви слуша да говорите за работата си, остава с усещането не само за това, че обичате професията си, но и че всичко се постига с лекота. Едва ли е така, разбира се. Какво или кой Ви дава тези крила?

Васко Василев: Лекотата пак е въпрос на професионализъм. Не може да излезеш на сцената и да дадеш на публиката чувството, че се трудиш. Публиката е дошла да се забавлява! Не може да забавляваш някого, ако изглеждаш все едно копаеш с мотиката на някоя нива (Смее се). Разбира се,че зад всичко има труд, с който трябва да постигнеш тази лекота. Албена и Максим също танцуват върху леда с лекота, но зад това стоят тренировки.

– Около концерта в „Армеец“ един човек от Вашата фамилия събра не по-малко симпатии от Вас самия. Става въпрос за Вашия дядо. Как е той?

Васко Василев: Последно говорих с него преди два дни от Япония. След като разбра къде съм, каза „Ми защо си толкова далече?“ (Смее се). Той беше много щастлив на концерта и понеже малко не чува, е добре да идва в зали като „Армеец“, където има силен звук. Надявам се да го видя скоро. Малко не го държат колената, така че сега уреждам доктор да го прегледа.

Българи пътуват до края на света за 750 лв.

28/03/2016

1

Петима млади българи откриха сърцето на зимата, и то с минимален бюджет. Повече търпение и 750 лв. са необходими, за да стигнете до Лофотенските острови в Норвегия, разказва Деси, един от участниците в групата.

До тази почти най-северна част на Европа се пътува със самолет – до Малмьо, автобус – до Осло, още 16 часа с влак до Будьо и ферибот до Рейне..

Може би звучи малко натоварващо, но всъщност е приключение, изпълнено с много гледки, красиви и незабравими пейзажи, обяснява Деси. По думите й най-красиво е в Москенесьой, там няма хотели и големи бетонови отливки, а само малки червени дървени къщички, оборудвани с всичко, от което човек има нужда като турист.

Между 40 и 50 лева струва една нощувка на островите. Освен това, дестинацията не е много популярна сред туристите заради начина, по който се стига до там. Но пък е добре позната на любителите на фотографията и тези, които не обичат клишетата, казва Деси.

Тя е удивена от девствената природа: „Особено сладурско беше една сутрин. Докато си пиехме кафето, една видра се миеше на метри от нас“.

Има още нещо впечатляващо – островите са свързани с път с обща дължина около 400 км, стигащ до континенталната част.

IMG_0180

По този път минава автобус, но само веднъж на ден, продължава Деси: „Чувстваш се наистина като на края на света. Хубавото е, че автобусът винаги спира, но емоцията за чужденеца е голяма – заради неизвестността“.

За тези, които се интересуват, ще кажем, че, освен полета, Деси и приятелите й са изминали общо 3200 км с влак, 600 – с автобус, 100 – с ферибот, и още 350 км на островите с автобус. Всички пътни са им излезли около 450 лв., а трите нощувки – около 300 лв. (с престоите в Осло и Стокхолм).

Лофотенските острови е архипелаг в Норвежко море, изграден от гранит, гнайс и сиенит. Надморската височина е 1 226 м, площта – 1 227 кв. км. Населението е 28 000 жители, а главното селище е Сволвер. Климатът е влажен, със средна януарска температура от 0 до минус 20 градуса, а през юли – минус 12.

Автор: Даниел Димитров.

Народният театър предава „на живо“ от окопите на войната в бивша Югославия

26/03/2016

Бомби, смърт, нелицеприятни отношения и човешка глупост в изобилие, разредени с хумор на омразата. Окопи, чиито миниатюрен свят, е просто храна за медиите…

Войната, разразила се през 90-те години на миналия век във вече бившата Югославия, е основна тема в „Ничия земя“ – кино дебютът на Данис Танович, който през 2001 г. донесе на босненския сценарист и режисьор

„Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм

Филмовият сценарий е адаптиран за камерната сцена на Народния театър от режисьора Стоян Радев и е с участието на актьорите Филип Аврамов, Валери Йорданов, Йосиф Шамли, Йордан Петков, Зафир Раджаб и Лили Сучева.

Сюжетът, на границата между абсурда с балкански привкус и трагедия в чист вид, разказва за трима войници, срещнали се в окоп между двете фронтови линии, на „ничията земя“. Единият от тях лежи върху скачаща мина. Героите воюват, но те дори не могат точно да определят защо и как е започнало всичко – питат се и не стигат до отговор. Но продължават да убиват!

В „Ничия земя“ войната събира и разделя, музиката лекува, а лудостта и животинската страст са над всичко. От първата до последната минута обаче над всичко е безсмислието на войната.

 

„Интересното в случая е, че враждуващите страни – босненци и босненски сърби – са много близки във всякакъв смисъл, обяснява Стоян Радев. Оттук и впечатлението, че непримиримите различия помежду им са несъществени, а конфликтът – несъстоятелен“.

„В „Ничия земя“ исках да смеся дивите, красиви цветове на природата със сивотата на войната, казва Танович. Търсех контраста. Когато пуснаха първите бомби над Сараево, бях принуден да гледам пролетта и лятото, осеяни с черни дупки. Все едно да наложиш черно-бяла фотография върху картина на Ван Гог – нищо общо“.

 

Три въпроса към режисьора Стоян Радев – за войната, неговия поглед към темата и женското присъствие:

– Темата за войната и за конфликтите стана всекидневие? Какъв е вашия поглед в случая?

Стоян Радев: Точно така. Темата за войната е ежедневие, и то не от сега, а от десетки, стотици, от хиляди години. Всички говорят все за това. Ние обръщаме внимание на

инерцията, с която и се убива, и се говори за убиването

като се мъчим в детайли да разгледаме защо това се случва. Едва ли добавяме нещо ново и нечувано досега. И все пак, като уникално преживяване – нещо, което само театърът дава като възможност, да влезеш някъде и нещо да ти се случи на живо, да те разтърси. Мислим си, че бихме извадили точно това състояние на инерция в публиката, която е чувала много, много знае, много е възприемала…

– И се е пренаситила, едва ли не…

Стоян Радев: Да.

Искаме малко да разтърсим това живеене

благодарение на емоция, която само театърът може да даде.

– За съжаление, сърбите са „експерти“ по темата за войната. А какъв е техният поглед в „Ничия земя“, която има и своята кино версия, отличена с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм?

Стоян Радев: За разлика от филма,

в много по-голяма степен сме обърнали внимание на героите и на характерите им

Там Данис Танович се занимава с една по-голяма картина – Сините каски, цялата възможност за намеса, може ли да се помогне отвън, не може ли. При нас фокусът е главно върху героите, те наистина стоят на едно място, и много внимателно минават през всички нюанси в тяхното поведение. За да открием какво ги сближава, какво ги разделя и, в крайна сметка какво им пречи да се спасят.

 

– Женско присъствие не липса ли в окопа на Народния театър?

Стоян Радев: Ние си позволихме и, надявам се, Данис Танович няма да има нищо против, че при нас жена е сапьорът, който се явява от мироопазващите сили – в края на пиесата. Тоест, женско присъствие има.

Във филма главнокомандващите имат красиви секретарки и т.н. Там има един

саркастично-ироничен поглед на тази тема

Ние не разработваме тези филмови линии, жената при нас е сапьор. Това, по някакъв начин, е едно намигане към еманципирания, толерантен европейски свят.

От друга страна, искаше ми се една загуба, една смърт да бъде погледната и през женски очи, точно заради възможността да се съчувства в по-голяна степен.

Автор: Даниел Димитров.

Вижте още от света на театъра:

Константин Илиев: Атмосферата в българските театри е „Мис Мокра фланелка“

Татяна Лолова сгафи на премиера, аплодираха я (видео)

Мариус Куркински: Учудвам се на търпението на публиката (видео)

Българка засне филм в Южна Корея

25/03/2016

Яна Лекарска е българско момиче, което през през 2014 г. печели стипендия на правителството на Южна Корея. Това й позволява да следва магистратура по кинорежисура в един от най-големите и престижни университети на Сеул – Чунг-Анг.

Вижте пъстротата на Южна Корея през фото обектива на Яна.

Година и половина по-късно талантливата българка вече има зад гърба си филм, сниман изцяло в далечната азиатска страна. „Като захарен памук“ беше представен на 20-ия „София филм фест“.

Южна Корея – любов от пръв поглед

През 2012 г, Яна пътува до там с приятели – при майката на един от тях. Казва, че веднага се влюбила в Южна Корея и започнала да се интересува от всичко, свързано с нея. Единственото, с което преди това свързвала страната, било олимпиадата в Сеул през 1988 г.

Преди да замине, Яна започва да се занимава с корейски, но допълва, че „нищо не може да те подготви за челния сблъсък с реалността“. В мига, в който попада в университета, тя изпада в шок. „Мисля, че никога няма да достигна нивото, в което да кажа, че говоря корейски както говоря английски. Това е труден, но много интересен език“, продължава тя..

Удивена е обаче от това как културата се използва за популяризиране на държавата, традициите и съвременното изкуство. В момента Южна Корея е номер 1 в тази сфера в цяла Югоизточна Азия, навсякъде – Китай, Индонезия, Виетнам, Сингапур, слушат корейска поп музика и гледат корейски драми, разказва Яна. По думите й

културата е топ приоритет на държавата

и се използва успоредно с индустрията – коли, електроника – всички знаем за „Хюндай“, „Киа“, „Самсунг“…

Яна разказа история, според която в средата на 90-те години е публикуван доклад, показващ че приходите от разпространението на „Джурасик парк“ в чужбина се равнявали на износа на 1,5 милиона коли „Хюндай“. Тогава властта осъзнала, че културата може бъде доходоносна и да носи много пари. В един момент големите фирми започват да инвестират в кино и да бъдат продуценти. Машината вече е задействанаna.

В момента корейското кино е развито във всички аспекти – от фестивални филми до блокбастъри. В Европа знаем само Ким Ки Дук и никой друг, посочва Яна.

За моста и захарния памук

Филмът „Като захарен памук“ е буквален превод на корейското заглавие, а на английски е The Bridge (Мостът). И в двата случая заглавието е свързано с посланието на филма, разказва Яна. По думите й мостът е символ за свързване на хората, а захарният памук е метафора за живота.

Вижте още интересни кадри от заснемането на филма.

Снимките започват в края на миналата година и са само външни снимки – в парка край реката, която разделя столицата Сеул (на Южен и Северен). Филмът е разходка в спомените на една жена, тя е на кръстопът в живота и търси изход от невъзможността да реализира желанията и мечтите си, обяснява Яна.

Споделя, че работата й е вдъхновена от две теми: „Държавата

Южна Корея е на първите места по самоубийства

което се посочва като причина номер 1 за смъртта на млади хора, а причината е стреса, на който са подложени. Към тях има страшно високи очаквания – да влязат в топ университет, а след това в голяма компания, за да успеят в живота. Те живеят нон стоп с тези очаквания и с този стрес, и в един момент крехката човешка психика се пречупва. С филма искам да кажа на тези хора, че има и друг начин, и не трябва да позволяваме да ни пречупват“.

Другото вдъхновение за Яна идва от неин близък приятел, на когото искала да вдъхне малко надежда: „Защото и в България, макар и не толкова ясно изразено, има очаквания към индивида, имаме същите проблеми – младите хора също търсят своя път“.

Любопитното е, че идеята и диалогът се родили на български, после сценарият бил написан на английски и накрая – преведен на корейски. „Преминаването през различните езици за мен беше голямо преживяване, установявайки как всеки език предава съответната емоция“, казва Яна. Дава пример: на български и английски може да се каже „Аз не съм сестра ми“/„I`m not my sister“, но на корейски не звучи добре. Там звучи доста по-описателно и е нещо от рода на „Аз не мога да живея като нея“.

Актьорите – няма случайни неща…

Актрисата Чанг Хи-Джонг й е препоръчана от колега в университета. Когато се видели, веднага си допаднали. Тя отговаряла и на друго режисьорско намерение – да не е типичното лице от тв екрана, със стандартната корейска красота.

На кино фестивала в Бусан (Biff.kr) пък срещнала Юн Донг-Хуан, който през 90-те години няколко месеца е живял в България и имал прекрасни спомени от страната ни. Той страда от заболяване, което му пречи да говори, има много тих и нисък глас, и по тази причина не играе много.

В „Като захарен памук“ Чанг говори, но Юн – не. Неговият глас е записан след това и предаден като телепатичен диалог между двамата, обяснява Яна. Разбира се, във филма звучи гласът на Юн, но обработен в студио.

Получава се така, че целият филм е базиран на диалог, който който по време на снимките актрисата води сама, казвайки само своите реплики….Актьорът играе само с тяло, с поведение. „Беше невероятно, екипът беше занемял“, допълва Яна

Корея или България?…

Яна учи в Корея, но няма намерение да остава там. Иска да снима в България. Категорична е, че нивото на образование в България не отстъпва на това в Сеул.

„Затова не трябва да критикуваме нашата системата, защото хич не сме зле, даже напротив – много сме си добре, допълва талантливата българка. Трябва да престанем сами да се затъпкваме и да си понижаваме самочувствието, в България има много хубави неща, ние знаем и можем. Трябва да гледаме по-положително на нещата и да не ги омаловажаваме, само защото се случват в България“.

Автор: Даниел Димитров.

Още интересни новини от Южна Корея:

Защо Южна Корея е световната столица на пластичните операции

Служителите в Южна Корея си плащат за сън

Пищни тържества в КНДР за края на японската колонизация и новото време

В Южна Корея лекуват алкохолизъм с виртуална реалност

В Южна Корея отмениха наказанието от затвор за изневяра

Българка обикаля света с усмивка и чар

22/03/2016

Тя е красива, чаровна, умна, словоохотлива. Някой веднага би контрирал, че такива хора няма, но този път просто не е познал. Диди не само притежава всички тези качества, но има още едно – и то е безценно. Тя е заредена с положителната енергия на дете, която би могла да промени към добро и най-големия хейтър.

Родена е в София, но израства в Своге –

шоколадовия град, който сякаш е бил печат върху характера й – благ

Няма братя и сестри, но има страхотно детство, а майка й е първият човек, който й дава цигара и я насърчава да пуши, когато е на 14. „Искаше да ме накара да се отвратя завинаги от цигарите и успя. До ден днешен не понасям цигари“, категорична е Диди.

Била е глас в The Voice, сега е едно от лицата на „На кафе“. Какво й предстои оттук нататък, никой не знае. Път, който ще извърви сама – с усмивка и позитивизъм, така, както

винаги е стигала и до най-отдалечените кътчета на света

За пътуванията, работата, мечтите, любовта и още нещо, както се казваше в един филм, разговаряме с Диана Тодорова. Тук, за пръв и последен път, споменаваме двете й имена, защото тя просто е Диди.

>> Вижте снимки на Диди от пътуванията й в Австралия, Хонконг, Макао, Тайланд, Нова Зеландия, Сингапур, Бали и Япония

Преди да нахълта в света на медиите, танцува в балет „Дива“, там има щастието да се докосне до най-големите ни изпълнители – Лили Иванова. Васил Найденов, Георги Христов. На едно от тези участия се запознава с Камен Спасов – собственика на телевизия City, който я кани на прослушване. По това време там търсят първите си водещи. Явяват се около 500 кандидата.

„Бях супер сдухана, не вярвах, че ще ме изберат, спомня си Диди. Но

чудото се случи –

започнах да водя собствено предаване“. По-късно идва поканата от The Voice, където минават 5 години от живота й, в които се занимава само музика и кино, и нищо друго, а иска да разработва и други по-социални теми. Така се озовава в „На кафе“, за където предава от кинофестивала в Кан, още преди да стане постоянен член на екипа.

>> Вижте снимки на Диди от пътуванията й във Франция, Италия и Дания

„Пътуването ми до Кан беше изключително трудно и изглеждаше почти невъзможно“, разказва Диди. Всичко започва с търсенето на едни 10 000 долара, които и трябват, за да осъществи командировката си. Обикаля много компании, получава много обещания, но в крайна сметка никое от тях не е спазено. Затова взима пари назаем и тръгва към меката на киното с оператор, който, по стечение на обстоятелствата, трябва да бъде сменен ден преди заминаването.

Тръгва за Кан с автобус, пълен с роми

„Имах усещането, че съм пътувала до Тайланд – толкова дълго беше пътуването“, казва Диди. В Кан тя снима всеки ден и праща материали в „На кафе“. Прави интервю с Кристин Скот Томас („Английският пациент“) – единствената звезда, която не поискала хонорар. Ходи до Монако и Сен Тропе, където на улицата се сблъсква с Ума Търман, но не смее да я заговори…

В Нова ТВ красивата водеща сбъдна още една моя мечта – да се среща с българите по света.

„Преди това аз много работих по темата, писах сценарии и планове, и поканата от екипа беше като дар Божи“, не крие вълнението си Диди. Още в Кан тя прави репортаж за български артисти, облечени като затворници, който много допада на екипа. Така идва предложението за „На кафе с българите по света“.

„На кафе“ е мястото, където съм научила най-много за телевизията, с благодарност посочва Диди: „На другите места

правех всичко сама – от сценария до фризьора и гардероба

а тук се научих,че трябва да работиш в кратки срокове, да проучваш много добре човека, с когото ще говориш, научих се да изслушвам…’.

Какво е научила от работата си с Гала? Гала има подготвен сценарий, но тя дава много от себе си, изслушва, любопитна е и с интерес говори с хората, не крие възторга си Диди.

Животът й изглежда почти като красив филм за българската мечта. Какво още може да иска човек?

Искам Америка! Мечтая да отида там и да се срещна с един човек – Елън Дедженеръс,

признава Диди. „Много я уважавам заради интелигентността. Искам да се срещна с нея и да работя за нея! За нея бих работила всичко, а мечтата ми е да бъда неин репортер“, продължава тя.

Елън Дедженеръс е комедиант, тв водеща и актриса, открито изявяваща своята хомосексуалност и уволнявана от няколко места заради това. Носител е на наградата „Еми“.

БЛИЦ С ДИДИ

Любима храна: Супата Том Ям Кунг (Бел. ред. – най-известната супа в Тайланд, приготвяна от пилешки бульон с гъби, резени и листа лимон, и скариди).

Любима държава: Сингапур.

Любимо място в София: Вече не.

Любимо четиво: Биографиите и книги за лично усъвършенстване.

Любимо заглавие: Биографията на Стив Джобс.

Как се определяш с пет думи? – Търсач на приключения и емоции.

Кога разбра, че ставаш за журналист? – Като малка още обичах да си записвам гласа и да „водя“ предаване.

Това означава ли, че от малка си влюбена в себе си? – (Смее се) Не бих казала. Но, да, обичам да си слушам гласа.

Къде е твоята сила: В говоренето.

Отваряла ли си железни врати с думи? – Да.

Смяташ ли се за красива? – Не.

Смяташ ли се чаровна? – Да.

Какви грижи полагаш за себе си? – Спортувам, без да прекалявам.

Любим красив човек: Ирина Шейк.

Любим тип мъже: С бради.

Какво те привлича в мъжете? – Интелектът.

Това означава ли, че имаш грозен приятел? – Не!

Какво не би простила на приятел? – Неискреността му.

С какво може да те спечели един човек? – С добрината си.

Любима музика: Паров Стелар, Джейми Уун, Франк Синатра.

Как се самооценяваш от 1 до 10 за готиност? – Аз съм щастлива с това, което представлявам, и това е много важно, за да живея нормално и да обичам другите!

ДИДИ ЗА ПЪТУВАНИЯТА ПО СВЕТА:

Австралия: Пътувахме 32 часа. Пристигнахме в разгара на много силна буря. Посетихме квартала на аборигените, срещнахме интересни българи.

Нова Зеландия: Там отървах 5 години затвор и 100 000 долара глоба. Причината – незаконно внасяне на мед. Но тъй като ми се случва за първи път, минах само с 400 долара. Мед беше подарък от българи в Австралия, а в Нова Зеландия има забрана за внасяне на хранителни продукти.

Япония: В Токио посетих най-малкия хотел в света – „Капсула“. Много ми хареса Япония, но никога не бих живяла там. Защото най-важното нещо за мен е да бъда щастлива, там си обграден от едни нещастни хора, за които всичко е свързано с работата. В метрото спят, пребити от работа. След края на работния ден са толкова уморени, че се напиват от една чашка алкохол и започват да повръщат. Нямат добра комуникация в семейството и по тази причина ходят в т.нар. хосто клубс, където не правят секс, просто искат да комуникират помежду си. В Япония видях и 40-килограмова жена, която може да изяде храна повече от теглото, тя е шампион по надяждане,

Тайланд и Индонезия: Те имат най-щастливите нации в света, Това са местата, на които бих искала да живея.

Автор: Даниел Димитров.

Прочетете още интересни истории на наши сънародници:

Български алпинисти разказват за пътя до короната на Патагонските Анди

Българи пътуват до края на света за 750 лв.

Световният шампион, който не иска да се отказва от България

Българска дизайнерка на бижута завладява Германия (снимки)

Български алпинисти за пътя до короната на Патагонските Анди

14/03/2016

111

„Природата в Патагония е умопомрачителна, зашеметяваща. В момента, в който за първи път ми се откри Серо Торе, стоях и само гледах. Не можех да повярвам, че съществува такава скална игла. Съзнанието не обработва възприятията…“

Думите са на Мартин Маровски, член на българската експедиция „Опашката на дракона“, покорила за първи път короната на Патагонските Анди.

Върхът с височина „едва“ 3128 м е едно от най-големите предизвикателства за алпинисти от цял свят, поради своята висока техническа сложност, съчетана със суровите климатични условия.

Там се намират едни от

най-сериозните и непревземаеми скални формации в света

Ледените върхове с отвесни стени достигат 1500 метра, а единствените по рода си снежно-ледени  образувания наподобяват огромни причудливи гъби. Върховете са обградени от системи с труднопроходими ледници, които пропадат във фиордите на Южния Пасифик. „Десертът“ към тази картина са бурите, стигащи над 200 км/ч.

За Мартин, Виктор Варошкин, Руслан Вакрилов и Григор Вътев всичко това вече е история с щастлив край. Водени от общи идеи, четиримата се събират преди година и половина. Всъщност, Мартин и Виктор катерят заедно от години. Григор е бил три пъти в Патагония и знае всичко за региона, а Руслан е и катерач, и фотограф-оператор.

„Хората в една експедиция задължително трябва да са приятели, категоричен е Мартин. Ако ще да са много силни катерачи, няма как да им се получи без приятелство и разбиране. Иначе

социално-битовата изолация, която властва в планините, просто ще те разпокъса

„Алпинистите са леко криви характери, визирам и себе си – силно его, постоянно доказване, продължава Мартин. Няма какво да се лъжем, това е истината. А преодолелите това са алпинистите на световно ниво. Те няма какво да доказват вече“.

Мартин Маровски е в плен на планината от 6-и клас, а от 1992 г. досега посвещава цялото си време на алпинизма и на занимания, близки до него. Заедно с Виктор води курсове по катерене, алпинизъм и планинарство, преподава в единственото на Балканите училище за планински водачи в с. Черни Осъм. Виктор пък работи на хеликоптер, а Григор е във фирма, която създава стени за изкуствено катерене. Руслан е фотограф-оператор.

222

Пред Vesti.bg Мартин Maровски отговори на въпросите на Даниел Димитров:

– Защо чак сега български екип покорява Серо Торе?

Мартин Maровски: За да направиш такова сериозно изкачване, трябва да си сложиш главата в торбата, тоест да се откъснеш от външния свят и наистина да мислиш само за това катерене. Предишни експедиции не са успели, защото може би им е липсвала тази мотивация…

– А имало ли е опити?

Мартин Maровски: Да, 5 или 6 експедиции, но просто не са имали късмет. Някои са стигали до под върха, нещо ги е разколебавало и са сменяли целта. На нас ни се получи, на първо място, защото ни допусна планината. Няма какво да се лъжем.

– Но едва ли всичко е било въпрос само на късмет…

Мартин Maровски: Но ако нямахме хубаво време, беше абсурдно да успеем. Другото важно нещо е, че ние се занимаваме с този вид технично стенно катерене, и се чувстваме наистина подготвени. Без да преувеличавам, смея да твърдя, че бяхме подготвени. Още докато се подготвяхме в България, бях сигурен, че нещата ще станат.

Вярно е, че един месец не можахме да стигнем дори до подножието – заради супер лошото време. А там времето е определящо. Има европейски експедиции, които ходят до там по 3-4 пъти и буквално нищо не правят. Стоят долу и гледат през стъклото как вятърът блъска зверски…

– А чисто алпинистки кое беше най-трудното?

Мартин Maровски: До стигането ни в подножието имаше два дни катерене – един ден подход с около 20 км ходене по ледник, следван от базов лагер. Но този базов лагер е на противоположната страна на маршрута, по който трябва да се продължи. Тоест, лагерът е на източната стена, а ние трябваше да минем на западната стена. А за да стигнеш до западната стена, трябва да изкатериш над 2000 м положителна денивелация – качваш се по един ледник, след което стигаш една премка между два върха, спускаш се 1 км надолу от другата страна на тази премка, отново набираш километър и малко повече, за да стигнеш до лагера, който всъщност е началото за истинското катерене. После имахме 12 часа нон стоп трудно и по-скоро опасно технично катерене.

Всичко това трябва да си го осъзнал предварително, за да успееш!

– Какво е усещането горе, на върха? Какви ти е в главата?

Мартин Maровски: В алпинизма няма моментно удоволствие. Удоволствието идва, след като е свършена цялото предизвикателство, прибрал си се в България, пиеш си биричката и тогава всъщност усещаш какво си направил.

Аз съм катерил по целия свят, но този връх ми достави невероятно удоволствие. От радост ми потекоха и сълзите… Това ми се е случвало само на Монблан, когато качихме наш приятел алпинист в инвалидна количка.

На Серо Торе чувството беше неописуемо. Друг мой приятел – алпинистът Дойчин Боянов, казва: „Не можеш да си представиш колко си щастлив, че не си виждал Серо Торе на живо“. Защото видиш ли го веднъж, оставаш завинаги запленен и зависим от красотата му.

– Как потичат сълзи при тези минусови температури?

Мартин Maровски: От радост няма проблем да потекат. (Смее се.) Освен това, ние уцелихме перфектно време – минус 5-7 градуса. Друго е да катериш на минус 20.

– Казваш, че цялата Патагония е едно райско кътче...

Мартин Maровски: Да, там видях за първи път скункс, броненосец, както и едно животно, което така и не разбрах как се казва – кафяво, като голям пуяк.

В Ел Шалтен срещнах най-засмените и щастливи хора. Те на заключват къщите и колите си. Нямаше къде да живеем, запознахме се с един човек и той ни пусна в супер луксозната си къща и замина някъде… Няма такъв готин свят, който дано не бъде опорочен от масовия наплив на туристи.

– Споделяш, че при една такава експедиция много важно е приятелството. А ако нямаш подходящия човек/приятел?

Мартин Maровски: Не си избираш такива цели. Сваляш нивото.

– Някога страхувал ли си се за оцеляването си?

Мартин Maровски: В реалния живот аз съм доста страхлив човек. Примерно, в България никога не карам по магистрала с над 110 км/ч.

В планината не съм страхлив, но винаги мисля напред – какво може да се случи и как да го предотвратя. Постоянно има такива ситуации. Все пак, алпинизмът е доста рисков спорт и, за съжаление, трагедиите са част от него.

– А откъде идва името на експедицията?

Мартин Maровски: Силуетът на Серо Торе наподобява опашката на дракон. От там тръгна, направихме и сайт Dragontales.bg – приказките на дракона. И всички следващи пътувания ще са под това име.

– Българските алпинисти преди години бяха тачени като национални герои. Защо в последно време не се говори за българските алпинисти? Няма известни имена, на които всички да се възхищават?

Мартин Maровски: Безспорно, навремето, при социализма, държавата наливаше страшно много пари в алпинизма, и нивото беше много високо. Няма какво да се лъжем, в момента нивото на алпийското катерене е ниско. Както много други спортове.

– Как оцелявате?

Мартин Maровски: Имаме спонсори. Защото мисля, че правим неща, които са значими на национално и дори на световно ниво. Успяхме да привлечем хора, които ни вярват и ни подкрепят. Най-големият ни спонсор е планинар, човек, който не иска да афишира с името си – уточнявам, че не се занимава с нищо нередно. Помага ни безрезервно, без да очаква нещо в замяна.

333

Автор: Даниел Димитров.


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.