София, 11 октомври /Даниел Димитров, БТА/
Балканите ще поднесат големите литературни изненади, защото все още има сюжети и напластявания, за които светът не знае. Това каза в интервю за БТА Димитър Шумналиев – новият носител на литературното отличие „Балканика“, и добавя, че наградата е била неочаквана за него.
Известният писател и журналист, който е и главен редактор на вестник „Нощен труд“, получи „Балканика“ за „Влюбени разкази“. Те са 25 и са писани преди две години, сюжетите са градски.
Ние – балканските писатели, далеч не сме големите факири на любовния роман, силата на балканската литература е в историческия роман, смята Шумналиев.
СЛЕДВА ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА ИНТЕРВЮТО:
– Какво означават за един известен писател наградите и до колко това може да му помогне да оцелее в хаоса?
Димитър Шумналиев: Наградата винаги помага, стимулира, дава енергия. Специално „Балканика“ е морална награда, надявам се да се появят преводи на „Влюбени разкази“ на някои балкански езици.
„Балканика“ ми е много скъпа, защото идеите, които развива, принадлежат на бъдещото. С тази награда, която е по-скоро за духа, се надявам да оцелея. „Балканика“ е духовна институция.
– Означава ли това, че идеята „Балканика“ може да обедини България и Румъния, Гърция с Македония. . .?
Д.Ш.: Да. Това е една от великите идеи на „Балканика“, тъй като ако ние общуваме на едно духовно литературно равнище, ние обменяме добро и изграждаме положително послание към други институции.
С „Балканика“ показваме един модел, който може да обедини балканското семейство, което векове наред е било цепено, обругавано, самообругавано, убивано и самоубивано. Това е един пионерски поход, който тръгва от литературните братя и дай боже да се пренесе и към други действащи институции и в други балкански държави.
– Кога ще престанем да се вълнуваме дали ще имаме Нобелов лауреат за литература?
Д.Ш.: Всяка страна с литературна традиция се гордее с това, че има Нобелов лауреат. Като че ли страните, които нямат Нобелов лауреат, изпитват някакъв комплекс и унижено самочувствие. Има едно обяснение, че малките литератури нямат шанс, но аз мисля, че тъкмо сега идва шансът на малката и по-скромната литературна традиция, и на тази, която досега не се е изявявала достатъчно на световната сцена. Ето защо има шанс Балканите да поднесат големите литературни изненади. Все още има сюжети и напластявания, за които светът не знае.
– Вие давате отговор и на другия ми въпрос – има ли значение мястото, на което се пише една литература?
Д.Ш.: Има значение. Естествено, че авторите които пишат във Вашингтон и Париж имат повече шансове от тези, които пишат тук.
Българският писател най-после трябва да се научи да работи с литературни агенции, а без тях не може да се пробие в световното литературно пространство. Литературното агентство е и бизнес, без който българският писател ще продължи да се развива като самодеец.
– Как приемате етикетите, които се слагат на Вас и Ваши колеги? Възприемате ли се като живия класик на българската еротична проза?
Д.Ш.: Не, не, не. . . Думата класик се поднася и се приема от мен с усмивка. Никога не съм се самоопределял и чувствал като класик.
А на тема еротика можем да говорим с часове. Моето кредо е, че всеки от нас има своя еротичен свят, без който не би се чувствал добре. Не говоря за крайни прояви, които можем да наречем перверзии, а за красивата еротика, която съпътства нашето битие и нашите мисли. Това е еротиката, която винаги увеличава шанса да срещнем любовта.
Между другото, ние – балканските писатели, далеч не сме големите факири на любовния роман.
– А защо това е така? Д.Ш.: Защото сме живели в други исторически времена, в други условия и в други битности. Затова и нашите митове са по-кървави и нямат финеса на кралските дворове и школи, които са насърчавали изкуствата. Ние сме онези тъмни балкански субекти, които са се унищожавали и мразили, и са създавали тежки митове. Затова силата на балканската литература е в историческия роман. Неслучайно нобелистите от балканските страни са се наложили с исторически романи, в които любовта е съпътстваща тема.
Ето защо една дива любовна материя, изработена от балкански майстор, може да смае света. Тъкмо защото сме много специфични, много шантави, много горди и много смачкани, и много необясними – като любовта. Изобилието от непонятности и липса на дефиниции е велика свобода . . .
– Има ли разлика в ценностната система, когато се гледа от нивото на писателя и на журналиста?
Д.Ш.: Журналистът много помага на писателя и обратно. Аз работя в един горещ всекидневник и съм много благодарен на съдбата, че ме вкара в журналистиката.
Това, че и писателят, и журналистът правят изречения, не означава, че трябва да съпоставяме техните ценностни системи. Това са два вида мислене, два вида труд, два вида изказност.
– Коя е най-често използваната от Вас дума? Коя дума не обичате?
Д.Ш.: Най-често използвам любов и живот. Не обичам гадни думи, които изразяват анатомични подробности от анатомичното устройство на мъжа и жената. Изтръпвам от тях, не мога да ги изговоря. . .
Много колеги използват тези думи, оправдавайки се с това, че правят улични романи и с това, че народът говорел така. А това не е така, но дори и да беше така, литературата не е касетофонът, който трябва да запише уличника от улицата.
– Тук струва ли си да говорим за ролята, която изпълнява литературата като възпитател на хората или няма смисъл?
Д.Ш.: Не, не! Има смисъл. Литературата няма смисъл да съществува без послание, без внушаване на добро, на положителна и обществена енергия.
В този смисъл литературата може да бъде възпитател на духа, на надеждата. Ние все още не можем да си възпитаме надеждата, поради премятането на стойности, моделирани от политически системи.
– Съжалявате ли за нещо вече написано, колко голям може да бъде компромисът? Д.Ш.: Съжалявам за много неща, които съм написал на млади години. Съжалявам за разкази, които съм писал, а в тях няма послание или са започнати заради едно красиво първо изречение, което не знам къде ще ме отведе. Сега не започвам да пиша без да имам ясна схема, ясен финал.
– Това означава ли, че се е загубила част от поезията на Вашата проза?
Д.Ш.: Не бих казал. Човек, колкото повече остарява, трупа повече поезия, защото познава повече. Дори в нещастията има метафори, от които може да се учи.
Моето поколение е невероятно надарено от историческите обстоятелства. То е формирано от една система, която рухва пред очите му – Господи, какво велико стимулиране за писане. И в същото време ние заживяваме в една система, която не знаем каква е и в която трябва да се освободим от онези навици, нагласи, награди и наградки и да се вградим в новите процеси.
– Кога ще доживеем времето, в което ще бъде равнозначно да си роден на 3 март в България и на 4 юли в Америка? (Б.а. – Димитър Шумналиев е роден на 3 март)
Д.Ш.: Нека онези, които са родени на 4 юли, да са щастливи да творят, да се развиват, но искам по същия начин и ние – родените на 3 март, да се чувстваме щастливи, свободни, силни, богати, но да живеем тук. България е много прекрасно гнездо. Няма нищо по-магическо от Балканите.
– – –
Литературната награда „Балканика“ се присъжда всяка година от фондация, учредена на 3 юни 1996 г. в Скопие, Македония, от издателствата на шест балкански страни – „Култура“ (Македония), „Библиотека 49“ (България), „Кедрос“ (Гърция), „Фоно“ (Турция), „Народна книга“ (Сърбия и Черна гора) и „Ориент оксидент“ (Румъния).
Номинациите се определят от жури на всяка страна, а победителят – от общо балканско жури. Първото обявяване и връчване на наградата е в Охрид, Македония.
Творбите на номинираните за наградата автори се превеждат на всички балкански езици, на френски и английски език, за да може да бъдат прочетени от общото жури, в което членува по един представител на всяка балканска страна.
За първи път наградата е връчена през 1997 г. на сръбския писател Давид Алвахари – за романа „Стръв“.
Носител на наградата за 1998 г. е Антон Дончев – за романа „Странният рицар на свещената книга“.
Лауреатът за 1999 г. е Никос Баколас, Гърция, за „Свят на честта“, за 2000 – Василе Андру, Румъния, за „Небесни птици“, за 2001 – Венко Андоновски, Македония, за „Пъпът на света“, за 2002 – Фатос Конголи, Албания, за „Сънят на Дамокъл“, за 2003 – Айфер Тунч, Турция, за „Тези нещица от 70-те години“.
Новият носител Димитър Шумналиев е роден е на 3 март 1947 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира френски език и литература в университета на По, Франция. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, в БНР. Бил е главен редактор на в. „Пулс“ и на в.“Факс“, и заместник-главен редактор на в.“Труд“.
Автор е на романите „Такова мълчание, такава война“ (1975), „Дървото“ (1987), „Пари за умиране“ и „Тресавището на Абдовица“ (1983), „Приют за лисици“ (1985), „Любовно досие“ (1987, в съавторство с Наташа Манолова), „Меден капан“ (1988), „Роман в буркан“ и „Речни духове“ (1989), „Любовта на крокодила“ (1990), „Геена“ (1991).
През февруари 2004 г. излезе книгата му „Феродо“, която според критиката носи автентичния дух на 60-те години. На 12 май тази година „Влюбени разкази“ беше номинирана за наградата „Балканика“ за 2004 г. /ДД//ЕД/
Dahnyelle's blog 